автор: sradev

Обичам си аз по меки планини да се мотая където ми видят очите, колкото ми носят краката. Мотая се и зяпам. Където ми хареса - приседна, полегна. Дали поляна, дали скала, дали рекичка - все ме тегли да се изтегна. Позяпам, позяпам, па му подремна.
Будя се после с едно радостно чувство, че туй дето ми е харесало, пак го има и много-много не се е променило. То ще рече - у дома съм си. Поседя, полежа и пак дюшека на главата, кандилка се като гооляма шапка и краката водят както им се върви.

Той дюшека ми гумиран, с гумирана покривалка, та на него и да завали не е страшно - като лодка в локва е, а покривалката като платно-палатка. Вали си вали, аз лулата си пуша и си пазя чехлите да не се намокрят.
Че градско чедо съм си, ще ми протече цифката, както казваше баба ми, и ще ми повреди кефа. Та и дюшека за това си го нося - не мога да спя на твърдо, все ми убива, като се завъртя - все нещо ще ме мушне под ребрата и ще ми убоде настроението. Та удобно-неудобно нося си дюшека и не ми пука, че разни кокошки ме зяпат по пътя като че ли са кълвали джибри.

Една нощ будя се, че нещо ме зяпа. Гледам - светкат ме едни очи, ама мек, тъжен блясък имаха, не искаха да ме ядат. Куче някакво. Отиде на десетина крачки, обърна глава и пак ме загледа очакващо. Канеше ме. Като ме канят не отказвам, като ме пъдят - не се пъхам и тук и там казвам по едно благодаря и продължавам. Добре. Нищо, че нощ, нищо че куче - кани ме, неудобно е.
И тъй подир него, подир него дотътрах се до селото, та до една къща, та до кучешката колиба - постлах си дюшека и пак заспах.

Светло вече, будя се на място дето не съм го виждал, а един човек замислено рови из разни железарии, па извади една късичка манивела, повече ми замяза на дръжка на сокоизтисквачка, па дойде до мене, та побутна с манивелата дюшека ми. Надигнах се, казах добър ден, а оня тъжничко ме попита

- Абе човек, ти какво търсиш на чуждо? Що си влезнал в Къщата ми?

- Аман-заман, казвам, - пътувам си с дюшека, па видях отворено та го постлах покрай кучето и тук заспах.

- Е как така, чуди се човека, - как омая Румчо, та ни звук не излая и още върти опашка.

Няма как, разказах му как кучето Румчо ме покани, как ме настани до колибата си и как не отказвам, пък и стеснителен съм си - няма посред нощ да ги будя, че неканен гост съм им дошъл, па и на мене ми е по-добре под небето и на моя си дюшек.

Разплака се човека - изтърва манивелата, имали син, дето все си мечтаел за такъв дюшек, па не му купили, заминал по работа по чужбина, па там катастрофа, та утре помен - година има как го няма. Румчо все го помни, все го търси по баирите...
И Румчо маха с опашката - Да, така е.

Та, няма как. Оставих дюшека у тия хора за спомен, пихме по една ракия и се качих на влака.

Ще си взема нов дюшек. А Румчо пази моят.


290904

Сладар

Ниво: 1