автор: verysmallanimal

Когато Мая ме подкокороса да започна да убивам пълзяшото пенсионерско време с продажба на вестници, ми предложиха една будка на главната – точно между ДСК и хотел ‘България’.
Хубаво място, лично. Дето има една дума – дюкян на кьоше. Хубаво, но ден преди да започна, ми се обади началникът на РЕП-а:
- Даскале, ще прощаваш, ама май няма да стане нашата работа...кметът иска да дам будката на някаква негова бедна роднина, та...нали разбираш – как да откажа?
Е, какво сега, пред кмет вода се не гази, нали така. Може да си беден, но като имаш някой велможа в рода си, току ти кацне пилето на рамото. Особено в онези години, когато каква да е работа спасяваше положението. Стана ми малко криво, но след като Арата ме домъкна тук, на чаршията, разбрах, че вместо да ми извадят очи, ми изписаха веждите. Главната си е главна – лъскава, преметена, пълна с нафукани копеленца и затлъстели баровци – да гледаш, да зяпаш, че чак да ти се погади.
А тук, на тая, има-няма сто, сто и двайсет метра уличка – тук е друга работа. Шарения – цигания, шум, врява, блъскане с лакти, подпиране с кореми и смях – дори кавга да се вигне, пак на смях го обръщат накрая. Сергиите, уж еднакви – все зелени, но всеки, несъзнателно може би, е подчертал своята уникалност – кой с допълнителна тента, кой с касетофон, кой с нещо друго. Като чуя, например, Таркан да извива глас, зная, че наближавам сергията на Салибрям – той преди ни късаше сърцата с разни кахърни маанета, ама напоследък е решил да влиза в крак с времето и Таркан му е любимец. На пет метра от него, с лъснало, позачервено от слънцето теме, вече на трета бира, е Ляхът. Над главата му се вее байряк с някакъв странен орел – Ляхът е една осма поляк и твърди, че там някъде, по река Буг, го чака голямо наследствено имение. Засега се препитава с продажба на играчки и с неизменна куртоазия святка с очи към младите ‘пани’ и малките им дечица. Ще почака, мисля си аз, доста ще почака, въпросното имение. По-нататък...ама то край няма да има, ако започна да изброявам всички чешити по нашата чаршия. Днес ние с Арам сме от ‘другата страна на барикадата’ – не продаваме, а сме купувачи - правя му компания, докато търси подарък за Сато. Имат годишнина. Всяка година този ден го хвърля в смут, защото, макар много скромна и тиха, Сато си има предпочитания, които Арата трябва да зачете на тая дата, ако иска довечера кайганата и ашурето да не му присядат. Та, всяка година, моят едър и гласовит приятел трябва да избере нещо, което Сато не е виждала досега – няма значение, колко струва, важното е да е екзотика – и, колкото по-шантава, толкова по-добре. На пръв поглед не е трудно, но, като се вземе предвид, че тя знае за всяка нова стока, появила се някъде в града, става ясно, защо Арата се върти като пумпал от сергия на сергия.
- Боже, Вано-джан! Ще ме изяде тая моята фелдфебелка, ще ме изяде с парцалите! – гърми той, уж шепнешком.
На Арата всичко му е голямо – и ръстът, и коремът, и гласът – и като шепне, се чува до другия край на улицата. И още две големи неща има той – голямо сърце и голяма любов към Сато. Понякога, в кръчмата на Андро, като попрехвърлим малко мярката и някой току го подкачи за безпрекословното му починение пред дребничката му съпруга. Арата рязко млъква, оглежда се и с шепот, от който стъклата треперят, казва:
- Бъзикайте се, льохмани ниедни, ама да знаете, че тая жена на ръце ме пренесе през ада!
Всички го зяпват замислени и аз зная, какво си мислят – чудят се, как мъничката Сато е пренесла стои четиридесеткилограмовия си мъж – и то, през самия ад. След това някой казва, че е същото, като Андро – да пренесе неговата Стефка през рая. И сред кикота и наздравиците, Арата се усмихва блажено, стиснал в голямото си ръчище чашата с вино.
С него пораснахме заедно – през няколко къщи – в старата Чешме махала. Бедна махала с бедни хора – повечето ходехме закърпени и износвахме старите балтони на бащите си. Арата беше сирак – баща му загина при злополука на един строеж и те двамата, с майка си, леля Мириам, едва свързваха двата края. Тя работеше в шивашката фабрика, а той, след училище, обикновено се хващаше тук-там на работа, та да помогне с някой лев. Тъкмо завършвахме гимназия и майка му се разболя, та не го взеха в казармата – такъв закон имаше тогава. По това време те двамата със Сато още се гледаха изпод вежди и - аха – да станат гаджета. Така ги оставих, а след две години, като се върнах от казармата, малката им къща беше празна – майката на Арата бе в София, в болница, а самият той живееше при родителите на годеницата си. Учудих се, като разбрах, коя е избраницата му – имаше една, Божана – ошмулена една такава, с лисича физиономия. Не беше от махалата, живееха в една от Дачевите вили, както им викаха. Баща и, Кочо Чакъров, навремето имал складове за тютюн, пък после тръгнал с комунистите, та пак беше добре. След това ми се наложи да замина за село – дядо не беше добре, та помагах на чина да се грижи за къщата и стоката. Към месец и половина откарах там – наскитах се по баирите с козите и си отпих на хубаво вино. Не мина и седмица, откакто се бях прибрал и се видяхме с Арата. Седнахме на по халба бира и от дума на дума, той ми разказа цялата история.
Било след някакво глупаво скарване със Сато – както става в оня период, когато хем искаш да си с някого, хем не си сигурен, какво въобще искаш. Объркан и малко нещо сърдит, Арам прекарвал вечерите с приятели, като се опитвал да убеди сам себе си, че не му пука за Сато. Запознали се с Божана на едно соаре. И не точно се запознали, ами тя се залепила за него – гледала го в устата и се заливала от смях, каквото и да кажел. Поласкан от това внимание и пийнал малко по-вече от обикновено, Арата тръгнал да я изпраща. Ха тук, ха там – озовали се на игрището, сами, в един след полунощ. Е, ясна работа – свършили каквото им се щяло да свършат. Изпратил я той и се прибрал.
А след две седмици кварталният почукал на вратата. Тъй и тъй, ела сега, да видим, какви си ги вършил. Качил го на мотора и право у божанини. А там, в големия, отрупан с кичозни украшения хол - разплаканата Божана, уплашената и майка и един много гневен баща. С две думи, момичето заявило че е бременно и посочило Арам като извършител на това злодеяние. Не стига това, ами настоявала да се омъжи за него. Отначало я придумвали да абортира, да се покрие цялата работа и да си търси мъж от сой, а не, както казал бай Кочо, баща и – тоя никаквец със съдрани гащи. Обаче, тръшнала се наша Божанка – реве, та се къса – искам го, та умирам! Е, нали била една на майка и на баща, нали цял живот и угаждали, накрая кандисали. И ей ти го нашият, под конвой, изправен пред строго гледащи от стената портрети на минали и настоящи величия, задавен от миризмата на нафталин и давилови капки. Мигал на парцали, полумъртъв от притеснение и от цялата дандания разбрал само, че, макар и отрепка и нехранимайко, ще трябва да се ожени за Божана. То не било приказка за сватба, а чиста проба съд. „И преди Девети, и след това” – съскал бай Кочо – „Голтаците все ми се навират в краката. Все не си знаят мястото! Все парите на хората искат да докопат!” И други в тоя дух. Излизало, че, едва ли не, Арата скроил цялата работа, с едничката цел да се намърда в тая почтена, издигната в партията и обществото фамилия. промъкнал се той, злодеят и сграбчил невинното дете Божанка, орезилил я и сега какво? Ще се сродява с Попниколови! Ами, ето на – синът на другаря Петров от окръжния комитет я заглеждал, на тате хубавицата и току го чакали да и направи предложение. И оня, как му било името – от София – момче от добро семейство, син на заслужил борец против фашизма – и той искал писаното яйце Божанка. За да дойде накрая един дългуч, да се промъкне като змия в къщата му...Арата винаги си е бил кротък, беше израснал с мисълта, че човек трябва да живее честно и да отговаря за постъпките си. Свивал се под шибащите думи на божаниния баща и се топял от мъка, че е причинил такова зло. Хич не му минало през ум, да попита – как така, за две седмици разбрала тя, че е бременна? Как тъй, аджеба, се случило, че тя – светата вода ненапита, решила да погази законите на приличието и да загуби моминската си чест точно с него – дето нито го знаела, нито го познавала? Бай Кочо погърмял, потрещял, пък извадил бутилка коняк, тикнал в ръката на бъдещия зет една чаша и – работата, както казваше баба ми – опечена.
Пуснали го да си върви, а на другия ден бъдещата му тъща цъфнала у тях. Поогледала, понамръщила се на беднотията, па приседнала на леглото на болната му майка – да кроят заедно планове за сватбата. Не бил дълъг разговор, че леля Мириам била доста зле. И, нали е срамота да се излагат пред обществото – убедила мъжа си да издейства да приемат леля Мириам в Медицинска академия в София, че и да плати, за да внесат някакви лекарства от чужбина. Междувременно настояла бъдешият зет да се пренесе у тях – да го цивилизоват малко, както казала. И така, по думите на Арата, адът се отворил и го погълнал.
Не минавало ден, без ‘другарят Кочо’, както го наричаше Арам, да не го наругае. Ама, че много бил едър и трошал всичко, ама че много ядял, ама... какво ли не. А натякванията за уреждането на майка му в софийска болница и парите за лекарствата били най-страшни – тъпчели го с чувство за вина, внушавали му, че без такива благодетели майка му отдавна да си е заминала. И нашият се свивал, мълчал и търпял. Търпял и глезотиите на Божана. Слава богу - каза ми той - че не им давали да спят в една стая, та поне нощем оставал сам и на спокойствие. Мотаел се из голямата мрачна къща, окайвал се и току посягал да помогне нещо в домакинството – свикнал беше на домакинска работа покрай дългите смени на леля Мириам във фабриката. Но и тази дребна разтуха му била отказвана. „Че за какво плащам на Сийчето?” – казвала другарката Чакърова (която в тесен кръг настоявла да я наричат ‘госпожа’ – „ Да се свира цял ден по кьошетата, а членовете на фамилията да си трошат ръцете ли?” Сийчето – слугинята, или както казвала госпожата – ‘домашен сътрудник с изряден трудов договор’ хич не се свирала по кьошетата, ами излизала душата, докато ошета огромната къща, под зоркия поглед на мнителната стопанка. Като се случело да се срещнат из коридорите, тя му хвърляла плах поглед, усмихвала се извинително и бързала да се махне от пътя му. Постепенно, в течение на седмица или две, разбрала, що за човек е новият член на семейството и отношението и се променило – прошепвала по някоя добра дума или му пъхала в ръката я курабийка, я парче кашкавал. Не че нямало – о, имало в тая къща, имало и още как! Но, според думите на самия Кочо – „Тия пари, дето и ти, сине майчин, си се вгледал в тях, с пот и кръв са печелени. Ако вземе всеки да плюска и пилее както му душа иска – къде ще му излезе караят,а?” Е, не било така когато – веднъж седмично, на гости пристигали местни партийни бонзи, съратници на другаря Чакъров. Тогава не се пестяло – масата се отрупвала с гозби, виното се леело и именитите гости лакомо се тъпчели, под благосклонния поглед на домакина. Така, според думите му, се заздравявали връзките в обществото, а не по разните му там събрания и заседания.
Един ден другарят Кочо го вкарал в кабинета си, настанил го в едно кресло и със спокоен менторски тон се заел да му обяснява какво и как правят свестните хора, за да осигурят ‘къшей хляб и керемида над главата си’. „Слушай, моето момче” – бащински рекъл той – „Аз, както знаеш, съм състоятелен човек. И преди, и сега, не си оставям магарето в калта. Защото знам, кое е важно и кое е вятър и мъла. Парите, Араме, парите! Само те остават, само те преминават читави и невредими през всички катаклизми на историята. Ей на – едните си отидоха, други дойдоха на власт, а парите – било немски, било руски – те всъщност управляват, а не някакви си там гаврошовци и огняри от Фамагуста.” Доволен от себе си, че е показал завидно познаване на пролетарската поезия, бай Кочосе поусмихнал, потупал се по гърдите и заявил – „Аз, аз и тези като мен, дето знаят какво да ценят и как да го използват – това сме хората, дето държат юздите в ръце. И, ако ме слушаш, мога да направя от теб, проклет дангалако, човек. Само ме слушай, внимавай и не се самозабравяй – че, както е кацнало златното птиче на рамото ти, така може да хвръкне и тогава – върви, та го гони! Оплескал си се, виновен си, че озлочести детето ми, но аз съм човек великодушен и ако ти си знаеш мястото, ще си добре. Ако ли пък не – майната ти - ще те прегазя, както много други фукари преди теб, помни ми думата!” След което, с властен жест, му дал да разбере, че разговорът е приключен.
Така минали два месеца. Нито софийската болница, нито вносните илачи, уви, помогнали и майка му починала. Това съвсем го довършило, защото, нали с нея само беше пораснал, много си я обичаше и надеждата за оздравяването и го крепяла. Но, господ си имал други сметки и си я прибрал. На погребението – от новите му роднини не дошъл никой – срещнал Сато. Каквото било, било само на гробищата, че той нямало как да посреща у тях – къщата, празна от месеци, била съвсем запусната. И само Сато отишла с него – не искала да го оставя сам в такъв момент, пък и не се били виждали от толкова време, сръднята била забравена вече. Тя била разбрала, какви ги е надробил нашият хубавец и в началото доста си поплаквала, ама какво да се прави – една я смяташ, тя друга излиза. Е, седнали те в кухничката, сварила Сато по един чай и, от дума на дума, Арата и разказал всичко. Е, всичко, което знаел, разбира се. Не и казал, че момата Божанка била известна в някои среди с твърде свободното си отношение към секса и алкохола; не и казал, че била правила вече два аборта; не и казал, че ако била бременна, то не било отпреди две седмици, а отпреди два месеца и то от сина на същия този ‘другаря Петров’ от окръжния комитет, който и дума не давал да се издума за брак със сина му. Не и казал, как семейство Чакърови решили – този път няма хък-мък – трябва да се омъжи щерката, да роди, пък после щели да я мислят. Както и, че тя, Божана, неслучайно го подмамила оная вечер – искала, ако ще да е глупчо някой, поне да изглежда добре. Не и казал, защото не знаел.
Изслушала го Сато внимателно, помълчала, а след това взела лапата му в двете си ръце и направо го попитала – обичал ли я той? Ако бил свободен, щял ли да се ожени за нея? Ако се оженел, щял ли да мърсува с други жени? Ошашавеният Арам, който отдавна бил загубил надежда за нормален живот, само мрънкал и със заекване се кълнял в обич и вярност. „Добре” - казала тогава Сато – „щом е тъй, аз ще те направя свой мъж.” Да, точно така казала – ще го направи свой мъж. Заръчала му да ошета и да се прибира у божанини и си тръгнала. „Тогава, Вано-джан, тогава разбрах, че имам войн пред себе си” – каза ми Арата. Замъкнал се той като бито куче у тъстовете си, подвил опашка и зачакал да види, какво ще измисли Сато.
Изтекла цяла седмица. Сега ‘другарят Кочо’ непрекъснато говорел за хвърлените на вятъра пари за лечение на майка му, за това, че ще трябва някак да му се издължавал – и то, не само като изяждал на веднъж манджата за три дни. Такива и други подигравки го карали да се чувства, както той сам каза, „като парцал, с който някой е бърсал повръщано”.
А после – било събота и всички си били вкъщи – на вратата позвънила Сато. Случило се така, че бащата на Божана отворил. Без да каже дума, Сато, облечена с черен костюм и бяла блуза, преметнала кожена чанта през рамо, му подала един доста издут пощенски плик. Кочо го отворил, извадил някакви листове, попрелистил ги и, пребледнял и разтреперан, попитал Сато, дали е дошла да го арестува. „Не” – отвърнала малката арменка с широка усмивка – „Дойдох да си прибера мъжа”. И още нещо, но тихичко, му казала. Сграбчил я другарят Чакъров за ръката и – право в кабинета си. Не траял дълго разговорът там, а какво са говорили – само те си знаят.
С малко несигурна крачка, ‘другарят Кочо’ се върнал в хола, където били всички, погледал Арата няколко мига с изцъклен поглед и подбрал жена си и дъщеря си в другата стая. След десетина минути тримата се върнали – Божана подсмърчала тихичко, а баща и, вече поовладял се, заявил на Арата, че дъщеря му не е бременна, всички уговорки за женитба отпадат и дори, че нямало нужда да връща парите за лекарствата.
„Да ти кажа, приятелю, до тогава не знаех, колко ярко може да свети слънцето през тежки кадифени завеси и колко приятен е аромата на нафталина!” – призна ми Арам там , на масата, в бирарията.
И така, нашият Арам си събрал партакешите и с наведена глава, но и с пеещо сърце, последвал дребната Сато – на половин крачка след нея, както се полага на този, който върви след освободителя си.
Ами, това е. Повече от трийсет години от тогава. Години, през които той нито за миг не е погледнал дребничката си жена с нещо друго, освен с обожание. Не, разбира се, само заради това, че го е измъкнала от оня батак – тя наистина е жена-войн. Нежен, грижовен и любящ, но твърд войн. А Арата – ами, знаем си го – едно голямо, добродушно бебе с гръмовен глас и душа на поет. Трийсет години, през които Арам безуспешно се опитва да разбере, какво е имало в оня плик. И какво са си говорили Кочо и Сато в оня кабинет, в който парите въртят света, а човекът, с неговите болки и радости, не значи нищо. То бяха молби, то заклинания – не и не! Опита се няколко пъти да я напие, та дано измъкне тайната и. Тези опити приключваха с тежък махмурлук за Арам и много смях за Сато, докато го наливаше сутрин със силно кафе, та да може да иде на работа. Веднъж и аз я попитах за този пусти плик. „Ех, Вано-джан” – отвърна ми милата Сато с малко тъжна усмивка – „Човек, като прави нещо, трябва да знае, че все някой го вижда. Ако не друг, то Господ. Защото, нали знаеш, парите и властта никога, ама никога не са чисти. А при някои хора, за които няма нищо свято, те направо вонят. И тая воня се носи навсякъде, оставя следи. Пък и, нали знаеш – арменска работа – любезни хора сме ние, че и любознателни. Това, което един знае, може и друг да го научи. Ножът, с който режеш живо месо от хората – както казваше дядо – е двуостър. И не знаеш, кога ще се обърне към теб самия”. Нямаше как да не се съглася с нея. Въобще, със Сато се съгласяват всички. Друг избор нямат.
А сега се бутаме в тълпата, разменяме поздрави с познати и ругатни с непознати – както си му е редът на чаршията. Защото всяка чаршия си има ред, който и позволява да живее пъстрия си живот – така, както бог е отредил. Явно, той е отредил, щото всяка година Арата да се пука от напрежение, за да зарадва онази, която го е изнесла на ръце от пъкъла. За да го направи мъж. Свой мъж.