Айсехел беше първата съпруга на везира. По-голяма от него с дестина години и с проклет характер.
Шоколадовото ѝ лице беше като издялано от некадърен дърводелец – с остри черти и нашарено от бръчки и струпеи като следите на длетото. Тялото и беше суховато и плоско като изсушена дъска. Походката - стегната по мъжки, сякаш стъпваща на парад. В същото време самочувствието ѝ беше съпоставимо само с грозотата ѝ.
Халифът и министрите му се учудваха как така везира още я търпи и не веднъж го питаха. Той само поклащаше глава и пестеливо отговаряше:
- Айсехел е дъщеря на предишният везир. Покрай всичките си лоши страни има и едно полезно качество – непрекъснато ми напомня за първият голям компромис в живота, който направих преди близо четвърт век. Тя беше разменната монета за моето везирстване...
Та тази Айсехел имаше една мания – купуваше непрекъснато огледала. Всеки ден обикаляше уличката на стъкларите, нахлуваше като хала в дюкянчетата и без пазарлък купуваше. Слугите после ги отнасяха в покоите ѝ в харема, разполагаха ги в полукръг, покриваха ги и бързаха да се скрият.
Вечерта Айсехел ханъм заставаше сред огледалата, сваляше една по една завесите върху им и започваше да се оглежда. И неизбежно виждаше същото, което и предната вечер, и по-предната, и всички вечери години назад. Виждаше една грозна жена. Жена, на която проклетият ѝ характер е изписан на лицето, както и физическата грозота е вдълбана дълбоко в душата ѝ.
Много бързо бесовете я обземаха. Развъртяваше се като фурия и превръщаше огледалата на фин прах, сякаш стрити черупки от миди...
На сутринта отново излизаше на пазар...
В града всички майстори отдавна знаеха за беса на Айсехел ханъм и ползваха облагите от него. В момента, в който нахлуеше в магазинчето им, те раболепно залостваха вратите и наизваждаха огледала с всевъзможна форма. Тя хвърляше бегъл поглед върху стоката. После започваше да сочи с дългите си, костеливи пръсти: „Това, това там, онова, онези трите огледала и голямото в ъгъла!”. След което кимваше към иконома си да плати и изхвръкваше навън по дирите на следващата плячка...
Всичко това можеше да продължи още дълго време, ако не бе един млад майстор, сдобил се с пояс и захвърлил чирашката престилка преди месец. Една сутрин Уста Али потропал на входа на везирският дворец. След себе си водел на повод муле, на гърба на което се полюшвало добре опаковано огледало.
Помолил да се види с везира. По някакво чудо главният министър на халифа заедно с най-големият си син тъкмо излизал и забелязал майстора:
- Какво те води в дома ми, младежо? – попитал везира.
- Търся Вас, ага. Майсторя огледала и искам да ви продам едно.
- Съжалявам, но с това се занимава съпругата ми Айсехел ханъм. Говори с нея! – и понечил да отмине.
- Това огледало е специално. След като го купите няма да ви се наложи да давате пари за други – Уста Али продължавал да настоява, макар да треперел като лист от страх заради нахалството си.
Везирът се спогледал със сина си и рекал:
- Добре! Дай да го видим това твое вълшебно огледало! – и се разпоредил на слугите да го внесат в дома.
Когато махнали покривалото везирът избухнал пред вида на кривата повърхност на огледалото:
- Ти какво?! Подиграваш ли се с мен?! По некадърно изработен предмет не съм виждал до сега! Стража, хванете този глупак!
Майстор Али паднал в нозете му и замолил:
- Простете ми, ага, но аз го правих за Айсехел ханъм. Нека го види и тя да прецени дали да ме наказвате!
- Извикайте тогава лудата ми съпруга! Бързо, бързо!
Няколко минути по късно в стаята влетяла сърдитата Айсехел и изсъскала срещу везира:
- Какво толкова спешно има та почти насила ме докараха тук кучетата ти?!
- Айсехел, млъкни! Искам да погледнеш това огледало и да ми кажеш мнението си за изработката му.
Жената се приближила навъсена с лице като пясъчна буря и погледнала. После беглият поглед станал по-съсредоточен и накрая застанала пред кривото огледало омагьосана. Лицето ѝ омекнало, чертите загубили подобието си на руническо писмо и за пръв път съпругът ѝ доловил лек отблясък на женска красота и кокетност:
- Прекрасна изработка, ага! И ме показва такава, каквато съм всъщност!
Везирът се хванал за главата и изхвръкнал из дома си бесен и слисан. Синът му го следвал на крачка – две, не по-малко учуден. Вече в двора бащата се обърнал през рамо:
- Виждаш ли, сине, човек е много странно същество. Готов е да вярва на криви огледала, а да разбива тези, които му показват истината!