автор: Ranobudniche

Ако утре притворя очи, ще ме помниш ли?
Или сън ще сънуваш.. ще поспиш укротен.
А крилe ще простираш ли волни за полети
след вековен престой, към дома заземен?
Ако утре си ида оттук, ще си мислиш ли
за нещата, които си искал да знам?
За нечутите думи, за спестените радости
и за трепета, що не успях да ти дам?
За мига (не един), в който глътна „обичам те”,
за висящото „липсваш” във нищото тихо?
Ще ти стигне ли гърлото – чудя се, питам се -
да преглътнеш. И после да почнеш на чисто..