автор: desert_inrose

не виждам звуци
и не чувам (на дъгата) цветовете
и не сънувам с незатворени очи,
но да ме научиш
да говоря с ветровете,
поне да ги разбирам,
можеш ли...

не съм родена на открито
и не съм закърмена с роса,
да, човешко е и моето корито,
но, мога ли, за миг
да съм река...

опитах да летя,
но не с криле на птица –
приземих се с усет за провал,
и после пак...
и всеки път
с отворени зеници
не винаги от болка, но от страх

не помня имена,
но ползвам думи,
ще мога ли да понеса това
в скута на онази самота –
та там мълчат и струните
под пръстите
положени
на арфова снага...