автор: vasillazarov

-Пеене имахме до осми клас – каза в отговор Росен. - От часовете понаучих за някои класически произведения. Спомням си част от арията на Аида, – започна да пее, произнасяйки нотите, които помнеше още, но тихо, за да не се чуе до съседните маси.
-Ха-ха – смееше се Симона – нотите са същите, но когато изпееш ,,фа” не е достатъчно да го произнесеш вярно като съчетание от букви, но и като верен тон.
-Ще трябва да взема някой частен урок.
Дадено, срещу 7 лева на час. Изгодно е.
-За кого - за преподавателя или за клиента? – продължи в същия тон Росен.
-За алъш-вериша. Парата да е в оборот.
Музикалното оформление в сладкарницата беше от радиото и прекъсна от новини, основно политически. Във връзка с чутото, Симона сподели:
-Знаеш ли, прочетох в един опозиционен вестник, че лично Карло Андреев е
ходил до Америка, да ползва консултанти за бъдещето развитие на България. Американците изготвили пълна концепция. Съгласно нея българската икономика имала потенциал да изхранва около пет милиона души. Препоръчвали да се води политика в такава насока, че останалите три хиляди да емигрират в други страни или да се върви към отрицателен демографски прираст. Примерно, ускорено измиране на възрастните хора, ползващи пари за пенсии и създаване условие за невъзможност да се отглеждат деца.
-Не бива да вярваме на всичко. На кои да приемем истината - едно и също нещо едните определят като бяло, а другите - черно. Американската концепция на въпросните консултанти звучи много зловещо. Не мога да приема, че има хора, които са способни да водят такава политика – Росен не можеше да допусне, че е възможно подобно нещо. По-точно, душата му отхвърляше да приеме тази ужасяваща информация.
-Истина е, даже е гласувана на неофициално събиране на управляващите и отлюспените от опозицията. В подкрепа на тази концепция се е изказал и Петко Умното – настояваше Симона.
-Е, няма що, много е умен – отбеляза Росен, а Симона отново се разсмя. – Мисля си, ако обикновените реално работещи хора, като мене и тебе, напуснат страната, как тя ще просперира. Нали тези, които са получили по нещо от реституцията като Добрянов и новобогаташите, няма да напуснат. На тях кой ще им работи? Нали те трябва да живеят на наш гръб. Искам да кажа, че ние им трябваме.
-Ще напуснат хора на науката, специалисти, лекари. Ще изтичат мозъци – Симона успяваше да си намира поводи и когато говори за сериозни неща, да се смее.
-Симона, аз да не те задържам, ако желаеш, може да ставаме – Росен не искаше да прекалява с любезността на момичето.
-Много ми беше приятно. Особено, когато пя Верди – отново се засмя с мекия си глас.
Симона предложи да плати и въпреки несъгласието на Росен, упорито настоя. На тръгване, Росен отвори вратата и кавалерски я задържа, за да мине Симона. Тя тъкмо стъпи на тротоара, и двете лелки, които се бяха насочили към входа, заеха освободеното от нея място, и показаха недвусмислено, че нямат намерение да дадат път на Росен. Той бе тръгнал да излиза, но като видя устрема им, се върна, като задържа вратата и за тях. Двете се вмъкнаха без да благодарят.
-Какво стана сега? – Симона пак се смееше.
-Сега всичко е като на състезание. Нали обявиха равен старт и всички, като че ли са настръхнали да изпреварват другите. От изпреварването в бизнеса, това състезание се пренесе по кръстовищата, по опашките. Вече всеки бърза и гледа да пререди другия.
-Когато ще им даваш предимство другия път, ще го правиш с маниер – Симона вдигна лявата си ръка с обърната длан към себе си, и като се поклони, направи царски жест за даване на път. Росен се опита да го повтори, влагайки цялата театралност, на която беше способен, и даде нов повод за радостен смях на спътничката си. Направи го още един път и реши, че е преиграл, но смехът продължаваше непринудено да се лее.
Булевардът вече беше безлюден. Преминаващите превозни средства също бяха намалели. Росен предложи да я изпрати и тя не възрази. Стигнаха до тях. Симона си подаде ръката за довиждане и Росен за пръв път усети такова силно ръкостискане от жена.
Когато се прибра в квартирата, още беше под въздействие на срещата. Чувстваше се разнежен. Дойде му наум, че през миналите няколко часа, беше забравил Тони, за която почти постоянно мислеше след последната им среща. Пресегна се и взе стихосбирката на Лилиев, която преди години бе получил като подарък от Тони. На втората страница имаше мило посвещение: ,,Нека тази ангелогласна поезия да спомогне мойто приятелче да запази ангелското в себе си. На Росен от Антоанета.”
Росен не си падаше много по поезия, но тази стихосбирка беше специална. Наистина имаше нещо ангелско в нея. Не само заради ангела на Шартър, на който бе посветено едно от стихотворенията. Четейки, чувстваше, че сякаш прелитат ангелчета, времето спираше, всичко се превръщаше в една безбрежна безплътност. Вживяваше се и се пренасяше в един нереален свят - чист и красив. Във вечерта със Симона имаше нещо поетично, нещо по лилиевски нежно и свежо. Росен искаше да почете малко, след това да се върне мислено към вечерта, да си помечтае, защото миналите часове бяха наситени с поезия, с не по-малка стойност от тази на любимеца му Лилиев.



Жеко вече за трети път изчисляваше датата на раждането си и за пореден път установи, че по указанието на списанието, е изчистил греха и кармата на целия си род. Беше роден на 05. 08. 1959 година. Като събере всичките цифри, се получава 37. След това събира 3 и 7, получава се 10. Едно и нула е равно на едно. Хората, чиито рождени дати при такова събиране правели единица или петица, чистели греха. Жеко имаше достатъчно време да работи върху себе си и често се развличаше с жълти вестници или списания. Беше във фоайето на хотел „Рила” в Боровец.
Имаше фургон в долната част на писта ,,Червено знаме”, но сега беше извън сезона и не работеше. Искаше му се да се понавърти наоколо, да срещне някой от другите собственици на фургони. Беше подочул, че на всички тях щели да им разрешат право на строеж. Фургоните били грозни и не съответствали на нивото на елитния курорт. Откакто беше дошъл, не бе видял никого от тези.
Тестът от списанието силно го заинтригува. Значи, той е специален човек. Спасител на неговия род, късметлия. Ще трябва да разкаже на всички, че именно заради него, техният живот не е по-мизерен от сегашния. Отново съдбата не беше справедлива към него. Не някой друг, а именно той да ги спасява! Започна старателно да изчислява кои са в неговия род. Имаше някои, заради които не беше много щастлив, че ги е спасил. Освен това баща му, се оженил за Райна - той сега и нея ли спасява? Тази мисъл направо му развали настроението. Чувстваше се употребен и онеправдан. Да не вземе пък сега да се окаже, че е спасител от греха на целия им доспейски род?! Не, това вече беше прекалено! Той бе живял без майка и в по-голяма част от живота си, без баща.
Живееше при родителите на баща му. Един след друг починаха баба му и дядо му. Когато здравето на дядото се влоши много, чу лелите му да си говорят, че ако умре, може да затисне детето, и да го задуши. Вечерта леля Емилия му каза да дойде да спи в тях, после остана две вечери в леля си Лидия. През деня, като се върнеше от училище, беше при дядо си. Старецът, останал вечерно време сам, казваше на всички посетили го, че дава 10 лева на този, който се съгласи да е вечерно време край него. На другата сутрин беше починал. На погребението му, баща му отсъстваше. Жеко плачеше за него, докато го заровиха в гробищата, а след това - от страх как ще живее без дядо си. Дошлите роднини на погребението, бяха улисани в церемонията и обичаите. Жеко не знаеше къде ще спи вечерта. Сега нямаше опасност дядо му да го затисне, защото вече го нямаше. Дали щяха да го оставят да спи сам в това помещение?
Хората взеха да се разотиват. Изпаднал в паника и ужас от страх, започна да плаче неудържимо и дори да се задушава. Тогава лелите се сетиха за него. Дълго не можаха да разберат причината за риданията му, но от откъслечни негови думи, се досетиха. Дадоха му няколко капки валериан и го успокояваха. Тогава леля Емилия му рече, че ще спи в нейната къща, а след два дни му каза, че на първо време ще живее при нея.
Непрекъснато се безпокоеше да не й досади с нещо и да го изгони. Тя беше мълчалива и Жеко не можеше да знае какво й е на душата, какво мисли, какво ще реши за него във всеки един миг. Непрекъснато я четеше по лицето, за да види и най-малката гримаса, която да му подскаже намеренията й. Една сутрин се събуди и усети, че се е напикал. Каза на леля си и добави, че не го е направил нарочно. Емилия се намръщи и започна да събира чаршафите. Жеко заплака. Първоначално тя остана безучастна, но като видя, че не спира, и сълзите му се ронят, продължително го прегърна. Прегърна я и той. Тогава се просълзи и лелята. Нищо не пропускаше да види и съобрази. Тази прегръдка му даде известно спокойствие.
Отрасна при роднините. Непрекъснато трябваше да се съобразява, научи се да им угажда, да влиза под кожата им. Когато сгафеше с нещо, плачът му го спасяваше. Само чакаше да го докоснат и той им отвръщаше със силна прегръдка. С това просто ги разбиваше. Беше изпитал толкова много унижаващи моменти и толкова безпокойства... Непрекъснато беше нащрек. От малък се научи на умението да извлича от хората онова, което му е нужно, и то по най-елегантен начин.
Когато баща му пристигна от Драгоман с новото си семейство, Жеко беше свикнал да живее с леля си. Мащехата му Райна беше примитивна селянка, Жеко се дистанцира и не изпитваше никакво желание да съжителства с тях. Посещаваше редовно баща си и получаваше дребни суми, които предаваше на леля си. Един път отдели малка част за себе си. Номерът мина и Жеко започна да си задържа повече.
Малко по малко, се научи да използва всичко и всички, така че хората, които работеше почти професионално, да не се усещат. Най-важното беше да е весел и позитивен. Трябваше да е приятен. Една далечна роднина му действаше потискащо. Жеко искаше да си обясни защо е така и стигна до верния извод. Жената използваше думи с отрицателен заряд като болест, завист, смърт, повреда, лошо, трудно и т н. Оттогава Жеко реши, че подобни думи трябва да изхвърли от речника си. Ако имаше отрицателно мнение за нещо, казваше ,,това не е хубаво”, а впоследствие, като се поотрака още, казваше - ,,това не е най-прекрасното на този свят”. Наблюдаваше приятните хора и се стараеше да им поддражава. Интуитивно разбра, че е изключително важно да умее да чете в душите на хората и с времето придоби това умение. Но за разлика от светците, на които им бе дадена тази дарба от Господа, на Жеко тя беше дадена от Дявола. Светците я бяха получили като награда, че са успели да изгонят всичко дяволско от душата си. Жеко я беше получил за награда от Дявола, че е изгонил всичко свято от душата си. Докато светците използват дарбата си, да правят чудеса за спасението на душите на хората, Жеко използваше тази дарба за користни цели и лично облагодетелстване. Още като малък знаеше всеки жест, всяко потръпване на лицето и останалите части от тялото, на какво душевно състояние отговарят. Едва ли дипломиран психолог можеше да има повече практически опит в причинно-следствените връзки от това на вид съвсем обикновено дете. След като хората от най-близкото му обкръжение вече бяха за него прочетена книга, започна да експериментира с по-малко познати. Използваше всяка ситуация или изкуствено я създаваше, за да изучава техните реакции. Научи се да категоризира хората по негови си признаци и си изграждаше портрет за всеки. Напредваше и с начина на тестване. Едва незавършил осми клас, с подходящо водене на разговора, успяваше да тества до десетина минути съвсем непознат негов връстник и можеше да му каже какъв е и какво представлява. Когато учеше в техникума известен като УТР-то, го наричаха Усмивката на класа. Беше остроумен, освободен и изключително приятна и желана компания. По това време по-голям интерес за него представляваха момичетата. За тяхното опознаване имаше безценната помощ на братовчедката си Снежана - дъщеря на леля Емилия. С една година по-малка от него, му беше като сестра. Когато учеха гръцката митология, за него най-полезният мит беше за обладаването на Европа от Зевс - направо истинска класика. Съгласно мита, Зевс се превърнал в летящ кон. Приласкал красивата Европа да се качи на него, и да полетят. Летели до един остров, където я обладал и пак я върнал на първоначалното й място. Пред Жеко стояха няколко психологични задачи. Първо, как да изглежда пред момичето като досущ летящ кон. Как да я вдъхнови да полети с него, как момичето да го приеме като единствен и да се абстрахира от целия свят, подобно сякаш са на самотен остров. Нататък вече бе лесно. Условно разделяше момичетата на три най-общи категории. Материалистки, идеалистки и материалистически идеалистки. С първите нямаше шансове. Те обичаха добре облечените момчета, а материалната страна не беше силата на Жеко. Сред чистите идеалистки също нямаше шансове. За негова радост тези две категории бяха само 30 процента от момичетата. Останалите 70 процента бяха негова територия. Материалистическите идеалистки бяха с неизяснени за себе си ценности. Те лесно се придвижваха от материалното към идеалното и обратно. Повечето от тях бяха удобен материал, който Жеко можеше да моделира. Имаше и немалка част от тях, които предпочитаха смелостта и дързостта. Момчето директно да си каже какво иска от тях. Най-важното беше да спазва мярката, а за да го постигне, трябваше да е внимателен и да не бърза. Имаше си един любим тест и го използва почти цял месец. Уж като интерес към личността на момичето, така между другото, го питаше, какво би предпочела – на Канарските острови с някой, който не обича или в бедна колибка с любимия. Ако момичето не се замисли и отговори ,,На Канарските”, го оценяваше като материалистка. Ако отговореше пак така, със замисляне, трябваше да опита с нещо допълнително, за да се доуточни и потвърди предположението му. Другата част – идеалистките, обикновено бяха отрасли в запазена патриархална среда, в която не бяха нахлули новото и модерното. С едно такова момиче изгуби много време. Когато му стана досадно, той игра ва банк. Момичето му каза: ,,Както казваш, ще се скрием от хората, но как ще се скрием от Бога?” Именно тези девойки печелеха неговото уважение. Макар че не се вписваха в ,,наши хора”, те го респектираха и му симпатизираха. Когато завърши техникума, беше преспал с около двадесет момичета, което си беше почти цяла девическа паралелка. Като се върна от казармата, започна да работи като автомонтьор. Изкарваше около 250 лева чиста заплата, но покрай обкръжението на приятели и роднини, консумираше стоки и услуги за 700-800 лева. Рядко изкарваше две вечери последователно в една и съща компания. Черпеха го с удоволствие, защото Жеко беше интересен, приятен и имаше удивителната способност да повдига емоциите на купона с няколко нива. Другото основно занимание на Жеко беше комарът. Започна на карти с руска трупа. Тръпката от хазарта дори взе да притъпява тази от секса. В най-ранните му игри още като ученик му трябваха спешно пари. Намери платежоспособни картоиграчи с цел да ги обере на комар. Обикновено печелеше, но този път всичко беше против него. Беше и малко пийнал и не можеше да се концентрира. Започна да се моли на Бога, но нищо не се промени. После реши да се моли на Дявола и играта се обърна. Взе да печели и предложи от руска трупа да преминат на покер с високи залози. Внезапно обаче взе да губи големи суми. Добре, че се усети и отказа навреме. Извода за него беше, че в хазарта не можеше да разчита нито на Бога, нито на Дявола. Единствено можеше да разчита на развитата си психологическа интелигентност, а впоследствие и на мошеничества. В средите, дето се подвизаваше, измамите винаги съпътстваха хазарта. Имаше няколко много силни удара – като фургона на Боровоц, който спечели една нощ на покер от Санде Драгошинецо. Освен, че го обра, по стечение на обстоятелствата, се сближи с бившата му приятелка, Зойчето. Понесе му се славата на женкар и отношението на жените към него също се измени. Сега предпочиташе омъжени, разочаровани и разделили се с някой мъж. Особено неустоим беше, ако жената е подложена на тормоз и преследване от бившия си. Жеко се явяваше нейн спасител. Случаят със Зойчето беше точно такъв. Една вечер Санде Драгошинецо я причакал близо до тях и жестоко я набил. На другия ден Жеко отиде в полицията при полковник Михаил Пиринчиев, известен в града като ,,Пумпалаки”. Познаваха се, защото му бе ремонтирал няколко пъти москвича. Единия път не му поиска пари, нали затова са приятелите. Пумпалаки го изслуша спокойно, пушейки, примижал, с един безбрежен израз на охраненото си лице, и му даде следния ценен съвет. Хубаво е да уговори на четири очи някой, който сам, а най-добре с помагач, да напердаши Санде. По това време Жеко трябвало да е на оживено място, за предпочитане на другия край на града. За последствията, да не бере ядове, да остави на него. Жеко се обърна към Краси Буцата, който веднага даде идея, кой би могъл да му помага. Санде почти всяка вечер киснеше в едно капанче на бул. ,,Искър”. Същата вечер го намериха там. Когато Краси Буцата и аверът му влязоха в заведението и се насочиха към Санде, собственичката ги помоли да се разправят навън. Оттогава Санде не посмя повече да досажда на Зойчето. Тоя Пумпалаки май си разбираше от работата. Така поне мислеше Жеко на този етап, но по-късно щеше да отчете, че е грешал със заключението си.
Видя, че във фоайето влезе един от неговите колеги. Ачо беше сковал неголяма барака между хотелите „Самоков” и „Рила”. През сезона продаваше скара. При предишната им среща се беше похвалил, че е изкарал добри пари. Жеко вдигна ръка, така че Ачо да го види, и с жест го покани при себе си.
-Хайде бе, Ачка, като те видя, все едно съм намерил 20 лева на улицата – знаеше, че лафът е изтъркан, но Ачо се усмихна, което значи, че върши работа.
-Здрасти, Жека! Какво ново? – отговори Ачо и се настани на отсрещния кожен фотьойл.
-А бе и аз, като вас баровците, реших да седна да изпия едно кафе с кеф – всъщност Жеко го имаше за един от шоповете, понеже Ачо беше от сeло Шипочан.
-Много добре си решил – ласкаеше се пристигналият.
-Ачка, знаеш ли, че само аз и ти сме случайни играчи тука в курорта – Жеко искаше да се оприличи със събеседника си чрез сходен признак и тази негова констатация беше подходяща. - Повечето собственици на неразрешени обекти са или бивши състезатели по зимни спортове, или с политически протекции – всъщност не беше много сигурен за Ачо, дали не попада във втората група.
-Май е точно така – замисли се събеседникът му.
-Чух, че имало проект, на всички, които имат под една или друга форма някакъв бизнес, свързан с търговията на Боровец, да им разрешат да си направят прилични постройки.
-Така е, вече е почти уредено. Имало е среща преди десетина дена – Ачо се наведе към Жеко и започна да говори по-тихо, като спомена имената на всички присъствали на неформалната сбирка, както от страна на техните колеги, така и от Общината. – Нали местните избори се спечелиха от СДС, а те са за приоритет на частната собственост. Идеята ни е да се построят къщички, подобни на старинните от възрожденския квартал на Самоков или като тези, които нашите скиори са виждали по Алпите. Намерението на разработката е туристите да се разхождат по Боровец, като по градския самоковски площад, да се отбиват по къщичките, както самоковци примерно, в „Кострома” или „Пеперудите”, въобще да предложим нещо автентично, нашенско. На теб не ти ли харесва движението в града, на туристите също ще им допадне, ако успеем да пресъздадем същата атмосфера.
Ачо наричаше ,,движение” мястото за срещи, за разходки от единия край на централния площад до другия, и посещение на споменатите, и на няколко други, по-малки, заведения. Това не само Ачо, а всички самоковци, наричаха ,,движението”.
Жеко го тормозеше нещо друго. Новоизбраният кмет беше в близки отношения със Санде Драгошинецо. Много се надяваше нещата да се решават от София, но при създалата се ситуация, шансовете му силно намаляваха.
-Казваш, всичко е почти уредено. Предполагам, че е имало и обсъждане - дали на всички да се разреши, и понеже няма как, ще има цедка. През зимата имаше сергии, разносна търговия, какви ли не услуги. Всеки самоковец, който е посетил Боровец през сезона за нещо, може да има претенции – Жеко все повече се обезверяваше. - Дали има някакви списъци, договорки?
-Мисля, че има. Добре е да питаш някой от инициаторите – отговори Ачо без особено вълнение. Отношението му подсказа на Жеко, че се е уредил в списъците. Трябваше да действа бързо. Близките дни, а може би часове, са изключително важни за по - нататъшната му съдба. Като за начало, трябваше да открие неговия бивш съученик и добър приятел - Бельо Каравасилев. В недалечното минало приятелят му непрекъснато дишаше във врата на Петър Попангелов, даже за купата на „Отечествения фронт”, тъкмо да го победи, изпусна последната вратичка.
Взе си довиждане с Ачо и се канеше да става, но видя добре познатата трътлеста фигура на брат си Георги. Беше в компанията на някаква екстравагантна бардама и се готвеше да се настани в кожения фотьойл до една от свободните маси. Няма начин да не го е видял, и сигурно сяда с гръб, за да не го забележи Жеко. Може ли така да го подценява. Жеко вижда и с врата си.
-Здравейте, сеньор Стоицов! – поздрави го Жеко, като стигна тяхната маса. Обърна се към съпровождащата го дама, протегна ръка към нея и усмихнато се представи – приятно ми е, Стоицов, Жеко.
-Велмира, и на мен – отговори Велмира със сдържана усмивка, както си седеше. Едновременно с нея и Георги беше казал ,,здравей, Жеко.”
-Днес само готини хора срещам – каза Жеко. По принцип пред красиви жени не можеше да не се държи изискано, а при идеално създалата се обстановка, да се погъбарка с ,,парчето”. Трябваше да преодолее това изкушение. Понеже не очакваше Георги да го представи, добави – въобще не съм очаквал да видя брат си по това никакво време в Боровец. Жорка, да не би да имаш някакви бизнесинтереси в курорта? Нищо чудно. Ти вече стана бизнесмен от висока класа!
-А, не, нали купих едно БМВ, и с колежката решихме да го изпробваме.
-Ще трябва непременно да ми го покажеш – вдигна вежди Жеко.
-Ето го – Георги посочи автомобила, който се виждаше през витрината на фоайето. – Какво ще кажеш?
-Жорка, ако приемаме, че твоята колежка е едно прекрасно цвете, твоята кола е подходящата ваза – Жеко перифразира чутото от телевизията.
-Благодаря – усмивката на Велмира тоя път бе по- естествена.
-Жорка, откъде насъбра толко мангизи, бе, брат ми, като оня депутат от закуски. Абе, сетих се откъде. От коледните суровискания като малък си ги спестил – като се обърна към Велмира, започна да разказва – идват на една Коледа Жорката и Росен, да ме молят да ги водя към четвърти район, за да сурвакат едни роднини. Имало кучета и ги било страх да не ги ухапе някое…
-Не беше за това... - опитваше се да го коригира Георги.
-...Отиваме до един наш роднина, от по - далечните. Тропат на вратата братлетата, никой ни се обажда, ни се показва. Отварят нашите входната врата, после другата и заварват семейството да спи. Както спят, започват да ги сурвакат. ,,Сурва, сурва Нова година, до амина...” – Жеко започна да се вживява и смее и пренесе настроението върху Велмира повече, на Георги по-малко. – Жената тогава отмята завивката, за да им даде някоя стотинка, някое кравайче, и понеже е само по комбинезон, а той бил насъбран до кръста, братлетата виждат интересна гледка. Излизат и нещо си шушукат, а Жорката казва: ,,Представяте ли си, като се оженим, жените ни ще спят с нас само по един комбинезон” – Жеко видя, че Велмира се смее от сърце, – вика ,,представяте ли си, сааамо по един комбинезон” и после казва ,,ех, да можех ей сега да се завъртя, и да съм толкова голям, че да съм женен!” Ама така му се искаше да е женен, с едно завъртане. От четвърти до първи район се въртя като пумпал. Вървим, вървим и току ще се завърти.
-Само един - два, най-много три пъти да съм се завъртял – подсмихваше се Георги, а Велмира се заливаше от смях.
-Е, хайде, да не ви досаждам повече – Жеко се приготвяше да тръгва, че имаше спешна работа. Пожела им приятно изкарване и излезе от фоайето. Снегът се беше стопил и по улиците на курорта имаше хартии, бутилки, найлони, фасове и други всевъзможни боклуци. Преди дни бяха скрити под снежната покривка, но сега, когато снегът напълно се разтопи, гледката никак не беше приятна. Това, което преди малко разказа Жеко, бе истина, с известно преувеличение на броя на Жоровите завъртания. Едно нещо пропусна да спомене. Беше се съгласил да ги съпровожда през цялото време, но при условие, че ще делят спечеленото на три. Мислеше си, че Георги едва ли ще се отбие да види майка си и баща си. Нали не беше сам, а как може да отиде с тая сексбомба при техните, още по-малко, да я остави някъде да скучае час и повече, докато се види с тях.
Видя, че фургонът на Бельо е заключен и се запъти към паркираната зад „Рила” жигула. Запали я и със свистене на гумите полетя към Самоков. Втора скорост не му работеше и превключваше от първа на трета. Имаше големи луфтове на кормилото, педала на спирачката и съединителя. Неговата жигула само той можеше да си я кара. Ако искаше само за два дни, можеше да я направи кукла, но нямаше кой да му плати за това. Та той вече на другите отказваше да извършва ремонти, даже при положение, че щеше да получи солидни суми, оставаше неговата да ремонтира без пари! Само да му излезе късметът, да пласира картините на Шишкин, щеше да си купи и той едно чисто ново БМВ. Имаше инстинкт и той му подсказваше, че това ще се случи в най-скоро време. Тогава може да продаде жигулата, и дори да я ремонтира, ако купувачът си плати добре. Не, не - как ще поправя коли повече? Никога! Зарече се Жеко.
Намери Бельо на покрива на къщата му. Беше си шушняр, това момче. Все нещо работи, все нещо се гърби. Извика го по име и Бельо слезе на улицата. Това, което научи не беше никак приятно. При изготвяне на проекто-списъка, Попхристов е бил непреклонно против Жеко, въпреки настояването на Бельо. Дори Петър Попангелов се бил изказал да има точен критерий – който е имал фургон - да му се разреши, за да няма никой основание за някакъв протест. Така било справедливо. Но тоя Попхристов се ядосал и казал нещо от рода:,,А сега да не вземем да развалим цялата работа.” Жеко отново се почувства онеправдан. Остави Бельо още недоизказал се, и без да се сбогува, изобщо без нито дума, се качи в колата и я изфорцира към Съвета. Премина през входа като буреносен облак и нахълта в кабинета на Попхристов. Чиновникът го изгледа опулено.
-Абе, Кирчо барбалейкин, що си ме задраскал от списъка? – лицето на Жеко излъчваше мълнии еквивалентни на милиони рентгена радиация.
-Защото не си ми симпатичен – ставайки, отговори безпристрастно Попхристов.
Жеко, със стиснати зъби и съвсем тихо, за да не го чуе някой преминаващ през коридора, изрази спонтанно сексуалните си намерения към майка му и дори леля му. Тръгна си и през рамо каза по-високо: ,,Нашите различни виждания по проблема ще се доизяснят, г-н Попхристов!” и пак тихо, през стиснати зъби, добави - ”все някой ден”. Затвори леко вратата, и крачейки към изхода, се зае да мисли как неговата закана, може да се изпълни по-скоро.

Росен отвори магазина и подготви всичко, да се почне работа. Наближаваше 9 часа, а шефът му го нямаше. Можеше без него да захваща. Беше го правил няколко пъти, но Лазарос му бе оставял ключа от офисчето си. Там държеше кантара. В това малко помещение, с размери два на един, Лазарос пазеше фирмените разрешителни, може би и малки суми. Росен не беше сигурен какво точно, но и не беше негова работа. Двете чекмеджета на бюрото, се заключваха и той никога не е надниквал в тях.
Рибата беше изкарана зад сергията. Вече имаше хора, дошли да купуват, но нямаше кантар. На въпросите им, Росен отговаряше, че няма кантар, а на тези, които питаха кога ще има, се чудеше какво да каже. Времето минаваше, а Лазарос все още не идваше. Росен, вместо да продава, и да чувства удовлетвореност от работата си, сега беше в някаква глупава овча ситуация. Приличаше на хлапак, който се е напикал, минават разни, гледат го и питат защо така. За него, както и да е, но хората се бяха разкарали до тук, кой знае откъде, специално за риба и щяха да си изгубят времето. Слънцето взе да напича. По-добре беше да върне рибата в хладилниците. Прибра я и замисли дали да не сложи табелка, че не продават. Но какво да пише на нея? Ако напише, че няма кантар, ще я четат и тези, които нямат намерение да купуват риба. Те пък са потенциални бъдещи клиенти. Не може да се излагат така пред целия пазар. Най-добре е да излезе на сергията и да обяснява на всеки, който е дошъл за риба, какво е положението. Добре, но вече идва време да дойде новата доставка. Докато я приеме и внесе, все ще трябва да сложи някаква табела. Взе един дебел лист от употребяван картон и написа: ,,Поради технически причини, днес риба временно няма да се продава.” Излезе на сергията. Реши, че до идването на камиона с новата доставка, устно ще уведомява всеки клиент и ще се извинява. Някои питаха, защо няма кантар. Росен можеше да каже, че е на поправка, или че Лазарос внезапно се е поболял и ключовете са в него. Обаче не обичаше да лъже. Веднъж класната им, Маслева беше казала, че всяка лъжа убива нещо човешко в този, който я изрича. Този израз устойчиво заседна в паметта на Росен. Разбираше, че е попресилен, но в него имаше немалка доза истина. Когато учеше в търговската гимназия, имаше една теза, която не можеше да приеме. Касаеше се за рекламата, и по-точно, трябва ли това, което се рекламира, да отговаря на истината. Преподавателят обясняваше, че в рекламата винаги има известно преувеличение, което може да е в различни граници, но то се определяло от търговеца, съгласно неговия опит и съобразно конкретната ситуация. Пропускаха да допълнят, че зависи и от неговата съвест. Достойнствата на стоката се преувеличавали, а недостатъците се премълчавали - наука, необходима за всеки, работещ в областта на търговията и желаещ да стане голям търговец. В този случай обаче науката противоречеше на основните човешки закони.
Росен видя, че камионът с новата доставка пристига отляво и бавно си проправя път сред хората. Премина пред сергията и сви бавно в двора, вдясно от магазина. В двора имаше няколко помещения, които се ползваха повече за услуги, а в дъното имаше жилищна кооперация. Натовареният автомобил паркира на обичайното място. Росен постави приготвената табелка вдясно от вратата на магазина, започна да разтоварва рибата и да я прибира в склада. Шофьорът попита къде е Лазарос, за да му плати за доставката и Росен му обясни какво е положението за момента. На въпроса дали утре да докарва риба, Росен му каза ,,да”. Как така да не кара? Лазарос щеше да дойде, винаги е идвал и дори никога не е закъснявал. Разбраха се сумата по доставката да се изплати следващия път. Росен прибра стоката в магазина, а камионът потегли бавно в посоката, откъдето бе дошъл.
Когато идваше нова риба, беше невъзможно да се побере в хладилниците. Една значителна част оставаше извън тях и през деня се продаваше. Сега беше повече, защото бе останала и от старата доставка. Нали цяла сутрин не продаваха.
Ставаше обяд, а Лазарос още го нямаше. Това беше абсолютно необичайно. Може да му е прилошало в апартамента, и както живее сам, нямаше кой да му окаже помощ. Не знаеше къде точно живее. Знаеше, че е към алея Яворов, но не знаеше нито телефон, нито адрес. Времето минаваше, рибата си стоеше, а утре щеше да дойде нов камион. Дали беше по-добре да бе казал утре да не носи риба? Ама какъв е той, та да има това право. Тогава Росен реши какво да направи. Отиде до железарската сергия и купи една щанга. Разби с нея металната врата на офисчето и изнесе кантара. Изнесе закопнялата за продажба риба, найлонови торбички и започна да продава. Викаше силно с цяло гърло ,,риба, риба”, когато опашката свършеше и оставаше свободен.
Изобщо не подозираше, че от сутринта всички негови действия се следят от един човек, който беше седнал в кафето на Зоя. Въпросният наблюдател излезе от заведението и влезе в телефонната будка на ъгъла. Набра един номер и докладва кратко за случилото се.
Росен беше унесен в продажбите. Вече работеше два часа и основната му цел бе да се справи добре. Вечерта щеше да анализира ситуацията. Слагаше оборота в джобовете. Сети се, че Лазарос ползва една чантичка, която се запасваше с коланчета за кръста. Тя беше с цип, но така в джобовете засега му беше по-удобно. По едно време на сергията дойде Бранков. Посетителят беше търговец на зеленчуци и плодове. Имаха поне десетина сергии и много работници. С
негов съдружник държеше офис в партера на жилищната кооперация в двора до магазина.
-Росене, някаква жена те търси по телефона. Било много спешно. Иди на нашия телефон, в офиса. Аз ще постоя тука, докато свършиш.
-Благодаря, г-н Бранков. Лазарос го няма от сутринта.
Росен се извини на клиента, който беше наред, взе кърпата, закачена от вътрешната страна на сергията, и побягна към офиса, като бършеше в движение ръцете си. Влезе в канцеларията. На едното бюро стоеше Цонков – ортакът на Бранков, а на отсрещното бюро - отворената слушалка.
-Добър ден, г-н Цонков.
Цонков само го погледна над очилата и каза:
-Каква е тая жена, за половин час три пъти те търси! Що си й дал телефона?
Росен пое слушалката.
-Ало...
-С кого разговарям? – чу непознат женски глас.
-Росен, Росен Стоицов – дочу шум, след това гласа на Лазарос.
-Росене, аз съм добре. Продавай, работи…Ще дойда след… няколко дни. Не коментирай с тези.. до теб.. с никой. Работата си е наша… – внезапно връзката прекъсна.
-Ало, ало, ало... прекъсна.
-Момче, тоя телефон е служебен. Имай го предвид – Цонков го погледна многозначително.
-Извинявайте, г-н Цонков. Няма да се повтори…
-Земи си парцала – Цонков му посочи кърпата, бе я
изпуснал на бюрото и щеше да я забрави.
Росен побърза да се върне на сергията. Благодари на Бранков и се зае с работата. Трябваше да се съсредоточи в продажбите, но това беше изключително трудно. Три пъти го е търсила жена. Защо Лазарос не се е обадил и представил? Щяха още при първото обаждане да го извикат. След това - защо шефът му го предупреди да пази тайна. Нещо не беше наред. Сега трябваше да изпълнява всички негови инструкции и да изчака.
-Росене, вие голяма търговия въртите, бе! – Бранков още стоеше до него. – Лазараки как така го няма?
-Не знам. Сигурно има по-важни неща да вършене.
-Абе, знаеш ли какво? Един от моите работници ще напуска. Що не дойдеш да работиш при нас? Ще ти дадем по-голяма заплата. Няма да миришеш на риба. Със зарзавата е по-чиста и приятна работата.
-Благодаря за предложението, г-н Бранков, но тук съм свикнал.
-Помисли си, моят продавач е дал едномесечно предизвестие. Има време. Ще ти даваме повече пари. Чао.
-Довиждане. Приятен ден, г-н Бранков.
Като продаде известно количество риба, Росен се поуспокои. Ще успее да събере пари, за да направи плащане за утрешната доставка. Трябваше да си води точна сметка, и като се появи Лазарос, да му се отчете. Ако не успееше да продаде риба така, както нормално продава Лазарос, щеше утре да поръча вместо традиционните 500 кг, по-малко. Понякога шефът му променяше количеството в заявката. По-добре е да работи усърдно, за да не се стига до това. Сега беше такъв сезон, че стоката вървеше. Обектът беше разработен. А тоя Бранков как така ще му предлага работа, като Росен е ангажиран. Явно червендалестият
зарзаватаджия въобще не го интересува дали ще създаде известни проблеми на своя колега Лазарос. А и защо е сигурен, че Росен за 10 лева по-голяма заплата, ще предаде шефа си. Бранков беше по-приятен, но не изгаряше от желание, човек като Цонков да му е началник.
Унесен в работа, не разбра кога мина денят. Пазарът се обезлюди. Пред сергията рядко минаваха хора. Някои от тях бяха работещи на тържището. Росен предлагаше риба на всеки. Откъм двора идваха Бранков и Цонков. Росен предложи и на тях.
-Каква е тази риба, бе Росене, колко струва? – попита го Бранков
-Рибата е прясна, казва се гарминус. Същата като нашия сафрид, но по-голяма, по-вкусна, с малко кости и само за 5 и петдесет.
-Я ми сложи едно кило.
-Дай и на мене – пожела и Цонков, – и ще ми направиш намаление.
-Разбира се, г-н Цонков, за вас и г-н Бранков - винаги – каза Росен от уважение, но след това си помисли дали неговата любезност няма да се изтълкува като сервилност пред бъдещи работодатели. Да си мислят, каквото искат. Това го изискваше работата, а той трябваше да я върши добре. Лазарос също правеше намаление на всички колеги от пазара, когато искаха това от него. Даже слагаше и една от по-дребните рибки допълнително, когато вече бе изсипал претегленото в найлоновия плик. Росен сега направи същото. Подаде пликовете с риба на двамата и им пожела приятна вечер.
-Росене, ти да не си решил да продаваш денонощно? – рече Бранков, след като бе отминал 4-5 крачки. Цонков също подхвърли нещо, и двамата се изсмяха звучно.
Повече едва ли някой щеше да мине и Росен започна да прибира стоката и инвентара. Цялото количество не можеше да се побере в хладилниците. Такава ситуация за първи път се създаваше. На ред в хладилниците се побираха две каси и оставаха около десетина сантиметра. Почти същото бе и разстоянието между касите и вратите. Взе найлонови торби и започна да ги пълни с риба. Пликовете щеше да ги пъха в тези празни пространства. Установи, че беше добре пликовете да се слагат зад касите, а не пред тях, защото щяха да натежат и отворят вратите. Пререди и натъпка хладилниците, така че и едно яйце да не може да поберат. Въпреки това, четири каси щяха да останат отвън. Спомни си указанията на Лазарос, никога при затварянето на магазина, да не оставя риба извън хладилниците. Добре, но къде да ги сложи? Рибата останала извън хладилниците, щеше да се развали. Прецени, че ако й сложи обилно количество морска сол, може да я запази. Имаше няколко чувала. Морската сол се използваше непрекъснато. В края на работния ден, с нея се посипваше дървената дъска, върху която Росен почистваше рибата. Да, солта спираше гнилостните процеси. Сутринта щеше да измие рибата от соленото. Започна да я прережда в нови каси – ред - риба, ред - сол. Така баща му налагаше сланината в качето. Побра всичко в пет каси и половина. Когато си тръгна от магазина, беше към девет часа. Чувстваше умора, но си помисли, че ей сега, ако срещне Симона или Тони, нищо не му пречеше да си поговори. Тони едва ли би срещнал, но Симона беше без ангажименти. Колко хубаво би било да се срещнат случайно. Беше стигнал до спирката на трамвая, който идваше откъм ЦУМ. В последния момент реши да не се качва. Искаше му се да се поразходи. Можеше да я срещне просто така, случайно и естествено. Помисли си, че все пак трябва да се случва и нещо различно, освен работата и почивката в квартирата. Стигна до сладкарницата, която бяха посетили. Имаше предчувствие, че е седнала на същото място и същата маса. Погледна през витрината, но масата беше празна. Огледа цялото заведение. Нямаше я. Продължи нататък и стигна кръстовището на халите. Тази вечер нямаше да я види, но все някога това можеше да се случи. Знаеше къде живее и можеше да намери магазина й за растителна защита. Спомни си, че е на ул ,,Бачо Киро”. Значи, щом му е казала, тя няма нищо против и да я потърси. Ще отиде там, но какво да й каже: ,,Извинявай, минавах случайно оттук и реших да те видя.” Звучи адски идиотско и освен това можеше да отиде едва за половин час през обедната почивка. Сега пък, като Лазарос го няма, и дума не можеше да става за подобно нещо. Нека първо да изчака десетина дена, и ако не я срещне, а и ако не я забрави дотогава, ще поеме някаква инициатива. Не, не, нямаше да я забрави! Идваше неговият трамвай. Качи се и след като потегли, хвърляше по някой поглед към тротоарите отляво и дясно. Това беше последен шанс за тази вечер да я види.

Семейството на Георги се готвеше за излет на Витоша. Денят не започна по най-добрия възможен начин. Съпругата на Георги – Милена, му беше направила две забележки от сутринта. До две издържаше, но третата, вече му идваше в повече. Когато беше ученик никак не обичаше да му правят забележки и при всяка мърмореше тихо. Ето че сега, по ирония на съдбата, той се беше уредил с бивша учителка за съпруга и спътничка в живота, която щеше да го третира като ученик. Това беше поносимо, докато живееха в дома на нейните родители, но сега ситуацията беше съвсем различна. Георги се превърна в крупен бизнесмен. Благодарение на неговите качества и умения, семейството се сдоби с нова къща в „Бояна” и нов луксозен автомобил. Тези негови заслуги би трябвало да променят отношението на жена му към него. Дали да не сподели проблема си с Жеко? Брат му беше по-голям и с огромен опит с жените. Трябваше да предприеме нещо, но не знаше какво и как. Като малък наблягаше върху уроците. Избягваше срещи и събирания със съучениците си. Беше от тези хора, които не че се затварят в себе си, но общуването не им липсва особено. Обичаше да чете, така си представяше, че общува с велики хора, от които можеше да научи много повече, отколкото от един негов връстник. При редките случаи на събеседване със съучениците си, се държеше надменно и демонстрираше по-голяма компетентност. Това не се приемаше добре. Като студент, единствено той сред колегите си, не можа да си намери гадже през целия период на следването. Със съпругата му го запозна негов колега от „Кремиковци”, който имал чисто приятелски чувства и отношения към нея. Тя обаче започнала да го преследва. Неговият колега се опасяваше тя да не дойде в комбината и да се оплаче на партийния секретар, че той излизал доста пъти с нея и така й е дал някакви надежди, а след това не иска да се ожени за нея. Георги с охота прие да се запознае с тази жена. Видя му се хубава, но имаше две основни причини, които го накараха да й предложи брак. Първата, беше, че тя имаше вуйчо в Америка, който й пращаше по някой и друг долар. Втората, че майка й имаше един далечен роднина, генерал, с чието влияние и връзки се ползваха. Генералът беше като военна бронирана машина, която теглеше Милена напред и нагоре в обществото, предпазвайки я от каквито и да било престрелки по отношение на тяхното роднинство с човек от вражеска на страната държава. Женитбата на Георги се оказа много изгодна инвестиция, защото още щом завърши задочно второто си висше, генералът го уреди на работа по специалността в „Интерпрек”. В това предприятие не се постъпваше по принципа на случайността. Нямаше млад човек, да не мечтае да работи в сградата на „Интерпрек”, най-лъскавата и луксозна в столицата, която даваше възможност за задгранични командировки и право на пазаруване в „Кореком”.
Георги, както винаги, се беше приготвил за кратко време, беше отишъл до подземния гараж на НДК, където паркираше вечер новия автомобил, беше го докарал пред блока и чакаше дъщеря му и жена му, за да поемат към Витоша. Видя, че от входа излизат Кацарови. Те го забелязаха в новия автомобил, и приближиха към него. Кацаров му махна с ръка. Оу- оу, какъв кеф за Георги! Натисна бутона за автоматично сваляне на дясното стъкло и то бавно се спусна. Поздрави ги и отговори съвсем охотно на въпросите им, информира ги за невероятните качества на новата придобивка. Пожелаха му със здраве да си я ползва, а той им пожела приятна разходка. След малко дъщеря му се показа от входната врата на блока, той излезе от автомобила, отвори й вратата за задната седалка и я настани. Зачакаха майката. Георги не си задаваше въпроса дали ще закъснее или не, а колко? Една Нова година щяха да пътуват до „Гранд хотел”- Варна. Имаха уговорка с приятели. Георги пак така беше излязъл и я чакаше в стария им москвич. Милена беше готова чак към единайсет часа. В последствие стана ясно, че избирала подходящото бижу за новогодишния си тоалет и още нещо си. Привечер, когато наближиха Варна, някъде преди Шумен, падна гъста мъгла и Георги й каза, че ако сутринта не се била забавила, сега вместо в тази адска обстановка, щяха да са в минералния басейн на хотела. Милена, както винаги много остро реагира на упрека. Лесно му било на него да мисли само за собствения си багаж. Тя трябвало да полее цветята, да остави дома в ред. Не му беше приятно, че винаги, при някакъв спор с жена му, дъщеря им, Величка, вземаше страната на майка си. Дори взе по разсъждения и навици да прилича на нея.
-Величке, майка ти пак ще закъснее, както обикновено. То поне да прави нещо, като закъснява.
-Не е така, на тебе ти е лесно, защото имаш само за себе си да се подготвиш, а мама има да полива цветята – отговори момичето.
Най-после се показа и Милена.
-Мирише на нещо неприятно - каза тя още преди да затвори вратата на автомобила.
-Колата е нова, на какво може да мирише?
-Защо мина оттук? – попита го жена му. Към Витоша можеха да минат по два различни маршрута, и Георги бе избрал, според жена му, неправилния. Сега за всички дупки, които причиняваха друсване на колата, щеше да е виновен пред жена му, не кметът, а самият той. При спирането на светофара, жена му напомни, че трябва да спира и потегля по-плавно. Георги пусна радиото, но след малко жена му попита: ,,Искаш ли да го изключим?” Всичко щеше да е по-различно, ако жена му разговаряше с по-мек тон. Имаха едни приятели, които се обръщаха един към друг с ,,миличко”. Георги много се впечатли от милите взаимоотношения. Сподели желанието да се обръщат така един към друг пред жена си, но тя го отряза. Не обичала преструвките.
-Скъпи, би ли изключил радиото, моля те – каза той с най-нежното гласче, което можеше да извади.
-Бъди така добър, да не ми суфлираш какво и как да го казвам – отговори жена му с твърд тон.
-Милена, мислиш ли, че не заслужавам повече уважение, след като осигурявам по-големи финансови възможности за семейството?
-А аз не заслужавам ли? Ако не бях аз, щеше ли сега да работиш в „Интерпрек”?
Това беше другото нещо, което не му харесваше в жена му – да отговаря на въпроса му, с въпрос. Намираше го дори за невъзпитано, но тя винаги реагираше така. Толкова пъти й беше казвал, че това му е неприятно, че да го спомене още един път, беше напълно безсмислено. Непременно трябваше да поиска съвет от Жеко. Другата неделя щяха да се събират в Самоков и тогава щеше да се усамоти с него за съвет, как да промени ситуацията към по-добро.
Георги помисли дали да не хвърли едно око на новата къща и да проконтролира как върви ремонтът, но се отказа. В подобни моменти настроението му винаги се разваляше. Случваше се едно и също. Той предявяваше претенции към майсторите за качество, а те използваха всеки път, когато Георги е там, да му искат пари. Дори когато се беше разплатил, му искаха предварително плащане за несвършена от тях работа. Днес вече имаше напрежения, а и очакваше да има достатъчно моменти, които не би определил като щастливи, за да изживее още нещо от тоя род.
По пътя за Златните мостове имаше интензивно движение. Макар че времето не беше слънчево и прогнозите бяха за следобеден дъжд, хората, които бяха предпочели да прекарат почивния ден в планината, не бяха никак малко. Вече бе официално разрешено на Витоша да се допускат автомобили, както в делнични, така и в празнични дни. Предишното държавно управление, като нямаше идея какво да предприеме, изсмукваше от пръстите си разни забрани, за да покаже, че нещо върши. Сега много неща, които преди промените бяха забранени, се разрешаваха. Това създаваше чувство за някаква промяна, която трябваше да компенсира отлаганото започване на други, по-радикални и болезнени кардинални промени. Автомобилите пълзяха един след друг по стръмния път. От време - навреме нетърпеливи шофьори изпреварваха с риск да изскочи кола в насрещното движение от поредния завой. Стигнаха Тихия кът, и Георги намери възможно място за паркиране, което не беше от най-подходящите, но предвид голямото закъснение по вина на жена му, все пак, биваше. Беше предвидил лек маршрут – до хижа Белите брези, и обратно. Изкачването мина безметежно, като се изключи спорът, който водиха двамата съпрузи, кое беше по-неморално – прекалено късата пола на красивото момиче с голямото куче или възрастната туристка, която слизаше от горе, само по бански. Жена му се възмущаваше от момичето, а Георги не можеше да разбере нейната женска логика – как една жена с къса пола ще показва по-голяма голота от друга жена, която изобщо не носи пола. Влязоха в хижата, която беше препълнена с хора. Масите бяха дълги и на всяка една можеха да седнат спокойно около десет човека. Имаше няколко маси, на които се бяха настанили по-малко хора. Понеже повечето от посетителите бяха жени, Георги остави Милена да избере към коя маса да се обърнат и попитат за свободни места. Жена му се насочи към единствената маса, където мъжете преобладаваха, но там имаше само две места, на които се настаниха тя и дъщерята им Величка. Георги стоеше прав и се чудеше какво да прави. Нямаше къде да си остави раницата, нито къде да седне. Видя, че на съседната маса вляво има 4-5 свободни места и тръгна към нея. В този момент някой го дръпна силно за дясната ръка над лакътя.
-Къде тръгна сега? Не виждаш ли, че се освободи още едно място! – недоволстваше жена му.
Георги се върна, и остави раницата си на новоосвободения стол, за да се нареди на дългата опашка, защото заведението към хижата беше на самообслужване. След като чака достатъчно дълго, най-накрая дойде неговият ред. Плати за поръчката и след като пренесе чиниите с храната, седна на стола с облекчение. Срещу него имаше голям телевизор. По МТВ пееше някакъв мулат с мустаци, облечен с женски дрехи. Пародията се допълваше от женствените му движения и дрезгавия глас. Обядът премина основно под указанията на Милена към Величка за това колко е полезно да се яде разнообразна храна. Въпреки нейните усилия, дъщеря им така и не изяде зеленчуците. Когато излязоха от хижата, валеше пороен дъжд. Изчакаха да попревали и решиха да потеглят, макар че все още ръмеше. Георги заслиза по стълбите, и се обърна да подаде ръка на Милена, за да не се хлъзне. Тя обаче му направи забележка, че се е спрял, и препречил пътя й, точно когато е била под капчука. Заради него се била намокрила. Милена хвана Георги под ръка и му каза да хване с другата ръчичката на Величка. Обувките й се хлъзгаха, на всеки три-четири крачки, се подхлъзваше и го сецваше за ръката, на която се придържаше да не падне. Всеки път, когато се стягаха за Витоша, Георги й казваше да ползва подходящи обувки или да си купи котки. Цял час, докато стигнат до колата, Милена го сецваше, и това се бе превърнало в мазол, който жена му натискаше с всяко нейно поредно подхлъзване. Горе - долу и животът му протичаше така. Заяжданията и забележките на Милена се превърнаха в огромен мазол, по който тя безмилостно, ежедневно и досадно стъпваше.