автор: verysmallanimal

Че селото не е кой знае какво, знаем си го. Че се топим като ланшен сняг – май всеки, който е читав във краката, си тръгна – и това го знаем.
Че църквата ни е метър и половина над земята – ами, то, дето вика отец Митър, пред бога без друго на колене се стои...Ама реката, нашата си река – и тя каил не става – като слиза от Кутра, току пред селото се спира в един голям вир и – ха насам, ха натам – разделя се на две. Едната половина, от зор-заман, минава през селото, а другата дърпа на една страна и обикаля къщите откъм гората, муши се през габъра и едва след като подмине и последната къща, се събира с половината си. От там, надолу, реката си е пак река, чак до Чукова клисура, където преди години я хванаха да пълни язовира.
Е, на тая част от реката, дето обикаля селото, малко зад старата поганкина къща, е казанът. Малко страшничко е там вечер – от къщата на Поганката понякога се чуват странни звуци, светлинки някакви пробягват зад прозорците. Имаме си и ние, като всяко село, „добра баба” – дето лекува, разболява, прави магии за добро и лошо. Тя, нашата Поганка си е баш магьосница, но смееш ли и рече тъй? Да се чудиш после, по тътя за дома, защо прасето ти е завъдило глисти като въжета, например. Или сред зима да ти цъфнат овошките, а после кьорав плод да не вържат. Та затуй, „добра жено” си е най-добре да и кажеш, ако не дай боже, те срещне. Че, тя, нашата Поганка, каква баба е – на четиридесет години и кусур, не повече.
Някъде му викат казанджийница, ама ние не си даваме толкоз зор. Малък, прихлупен, кирпичен, разделен на две – в по-малката част живее казанджията бай Янко, а в голямата се мъдрят три казана за ракия. Отзад, откъм реката, бай Янко изхвърля отпадъците от казаните, а през една дупка в стената шурти вода и патоки. Там обикновено се валят едно кльощаво, но щастливо прасе и нещо, дето казанджията му вика куче. Не знам куче ли е – повече мяза на много мръсно чердже, ама той като рекъл куче, та куче.
Два от казаните са големи, за народа – всеки, който има джибри и дърва, е добре дошъл, а третият, по-малък, но някак си по-изпипан и лъскав, бай Янко варди за себе си и за много близки приятели. Уж няма разлика някаква – казан като казан, обаче вади ракия – еликсир!
Тоя казан има и политическо значение. Зададат ли се избори, а сега ги правят често-често, всички кандидат кметове търчат при бай Янко за ракия – и не каква да е, а от оная, от малкия казан. Пък той, хитрецът, налее от хубавата само на оня, дето си е харесал за кмет, а на останалите наточи от ширпотреба, както му вика. То е ясно – като почерпиш с хубава ракия, ще те изберат, как не. На това Цепата му казва „Икономическо-вкусови лостове за влияние върху световната история” – как му ги ражда главата тия глупости, не знам - и се кълне, че рече ли да се кандидатира за кмет, ще купи две каси уиски и ще удари другите кандидати в земята. Не е като да не сме пили и тая пущина – има няколко вида в кръчмата. И уиски, и коняци разни, и ромове, че и ликьори – опитваме от всичко, защото сме хора любознателни и това си е нашият начин да видим свят. И какво – също като екскурзията – идеш, разгледаш, пък бързаш обратно у дома. Щото по чужбина не те чакат ни жена, ни деца, ни кравата мучи с напращяло виме надвечер. Опитваме всичко ново, дето Цепата докарва, одумваме го хубавичко и – хайде пак на ракийката. Кръвта вода не става, както казват хората.
Тая вечер в казана сме четирима – поп Митър вари в малкия казан крушова – има той три круши вилямовки и ги оставя да окапят, без една да хапне, та да свари някое кило ракия; Цепата не вари, само е докарал дърва за утре; аз дойдох да се уговоря с попа за каруцата му; и Янко, разбира се. Насядали сме по пейките около масата, опитваме вилямовата и обсъждаме реколтата – тая година се появи някаква буболечка по житото, яде го като отпъл хляб и май-май, няма да има много за прибиране.
- Божа работа – мърмори отец Митър, докато мушка някакви треви в тубите с ракия. Загърбил ни е, за да не видим какви са тайните му билки.
- Абе, то много лесно тъй – за всичко господ да дирим – гласът на Цепата е приглушен, защото е зает много внимателно, на тънко, да нареже парче пастърма.
- Не чувате ли по радиото, какво става? – продължава той – То не бяха вулкани, то не бяха земетресения...глобално затопляне е това, не друго. Оня ден гледах по телевизията, че полюсите щели да се сменят и като станела тая работа, всичко щяло да се обърка.
- И откъде ще изгрява слънцето? – питам аз, без да отделям поглед от тънките резени пастърма.
- Ми, може и да не изгрее някой ден, знам ли го – Цепата е приключил с рязането, обляга се назад и, зажумял, отпива от чашата си – Ама, отче, майстор си! Янко бе, ти като даваш на попа да вари в малкия казан, май се надяваш един ден да идеш в рая, а?
Янко се смее и тупа с дебелата си ръка по масата. Той не е много приказлив, но е добър слушател. То няма как иначе – почти всяка вечер тук се събират хора – кой за да вари, кой просто така, да размени някоя приказка. И в кръчмата на Цепата е тъй, ама тук е някак по-закътано, по домашному. Ако човек иска да разбере кахърите на жените, трябва да иде при поп Митър – той умее да ги изслушва, а и го бива да даде съвет. Ако, обаче, иска да разбере мъжките кахъри, няма по-добро място от казана на Янко.
Аз, нали съм си драка, подхващам отеца:
- Отче бе, сега, като изпооткриха сума ти звезди и планети, що не видяха къде седи господ? Ти все разправяш, че той си има място във всяка човешка душа, ама няма ли някакво...някакво специално място дето седи и ни гледа от там? Из космоса някъде?
Цепата се усмихва хитро – знае, че това е сигнал да разпънем попа на чекрък и се приготвя. И поп Митър знае, че ние сега ще почнем да го тормозим, но не се плаши. Златоуст ни е попът и много благ – лоша дума за никого не е казал, а седне ли да обяснява кое как е по света, зяпват всички. И все намира начин да спогоди науката с вярата. Бе това, учени, бе професори – кой каквото каже по телевизията или по радиото, той все намира начин да тури вярата по-отгоре. Хеле, съберат ли се с отец Никанор, от Шумково – стой та гледай! Всички професори на едно място да се съберат, не могат им надви. И сега, турил вече каквото трябва в ракията, той мушва бързо книжната кесия някъде под расото и сяда при нас. Прекръства се, въздъхва и поема чашата, която му подавам. Не бърза – отпива малко, превърта го из устата си, преглъща, млясва и се усмихва с благодарност на Янко.
И се почва – от едната страна ние, с Цепата размахваме чуто-недочуто за науките, от друга страна отец Митър, все така усмихнат, ни обяснява, къде бърка науката. Янко, подпрял глава с ръка, слуша и кима – ту към едната, ту към другата страна. На бърза ръка претупваме ракетите и ангелите, барабар с енелотата и оная наметка, дето в Италия я намерили. Шишето, което бяхме турили на масата за опитване, свършва. Попът, каквато си е добра душа, пълни друго с вилямовка, а приказките не спират. Само дето, с всяка чашка, ние с Цепата ставаме малко по-шумни. Отецът обаче има адет – колкото и да пие, не повишава тон. Това понякога ме ядосва – аз се пеня напреде му, а той кротко се усмихва и ме завира с две приказки в...е, някъде си. Опаткваме колесницата на Свети Илия, раздухваме пещта, в която искали да горят Даниил и от дума на дума, опираме до магиите. Хлъзгава работа е това, магията. И църквата, и науката се дърпат и не щат да я знаят дори. Тъй, ама народът, особено по селата, ходи, къде ходи, па почука на вратата на магията – я за билка, я за отвара срещу любовна мъка. Че и, понякога, ей тъй – за разнообразие – за някоя клетва, дето да порази кокошките на комшията. Припомняме си разни случки, като тая с магарето на Димо Жебата, което се беше научило да тропа с копито по вратата, а когато Димовица му окачила едно кръстче на врата, такъв къч и беше хвърлило, че горката жена две седмици береше душа в болницата. Или гласовете, които чина Дона чуваше да шепнат от тавана – ей, колко страх бра тая жена! За всеки случай, отиде хем на църква, да се помоли пред иконата на света Богородица, хем и при Поганката – да и лее куршум. После някой ми каза, че това май бил нейният ахмак Стефан – водел някакво момиче горе, ама не вярвам – грозноват и длъгнест е той, та едва ли някоя ще кандиса да шепне по таваните с него. Заговряме за Поганката и гласовете ни стихват. Даже попът се умълчава. Силна е църквата, ама и Поганката не пада по-долу и отецът го знае. Много народ е излекувала тя, ама не един и двама са пропищяли от магиите и. Идеше ли в нечия къща, бързаха да скрият децата – погледнеше ли ги с тия, нейните очи, урочасваше ги и ревяха безспир. И, кой оправяше уроките? – Ами пак тя, защото кой друг има сили да пребори такава сила? А иначе, жена и половина – рядка хубост има – погледнеш я и изтръпнеш. И не знаеш, от хубостта ли, от черните, бездънни очи ли...ама три дни треска те тресе.
Вечерта напредва, самодиви и таласъми от разкази на стари хора са изпълнили помещението, осветено от една мижава лампа и угасващия огън под малкия казан. Случките, коя от коя по-страшни, ни карат да потръпваме. И във всяка история – Поганката, с нейните огнени очи и зловещи отвари. Отецът току се кръсти и ние, останалите, изправени пред тия необясними страхотии, удряме по един кръст – абе, знае ли човек... Лъсва дъното на второто шише. Под погледите на трима ни поп Митър не издържа и с пъшкане се надига да наточи още. Тогава на вратата се чука. Не силно, ама някак страшно ни става от това чукане. И докато се взираме мълчаливо във вратата, тя се отваря. Забрадена с дълъг черен шал, с фенер в ръка, влиза Поганката. Попът изпуска шишпето, то се трясва в цимента и парченца стъкло се разлетяват навсякъде, но никой не помръдва. В тишината се чува дълбокият глас на жената:
- Ха добра ви вечер. – и после, някак смутено – Янко, Янко бе, ела ми помогни да натирим пуста коза в дама, че се опъва и не ще да се прибира. Пък я, кое време стана, та...
Шегата на страна – лампата сякаш светва по-ярко. Всички се размърдваме, решили, че е късно и е време да си вървим по къщята.
Грабваме с Цепата по една туба, да помогнем на отеца да си занесе ракията и с очи, забити в земята се изнизваме един по един край Поганката. А тя, поразницата, ни гледа присмехулно и хич не помръдва, та, щем не щем, се отъркваме о нея. Веднъж излезли навън, без много приказки се забързваме по пътя към поповата къща.
Зад нас, в осветения отвор на вратата, се очертава тъмен силует – Поганката чака Янко, та да приберат пустата коза.