автор: ZAGORA

Пролетта пак пристъпи-босонога и крехка,
розов пламък запали в короните на бадемите.
Топли дъждове долетяха да й се радват,
затръбиха фанфарно любовни поеми...

Вън дечица търкалят смехове по асфалта,
белоснежните сливи ги гледат учудено.
Със коси от копнеж, на морето в кобалта
къпе се пролетта изумрудена.

Отново старото небе следи под вежда
как слънцето в обятията си я целува,
а тя изпълнила земята със надежда
в просторите пленително танцува.

Стан кърши, дроздов глас извива,
сърцата зимни размразява
и сетивата стават живи,
по-истински и изтъняват...

Във въздишката на поета
през нощите лилави се прокрадва,
сече издънките на самотата му
с вълшебната си брадва.

Искри във радостни наздравици
и влюбена във всички-
в човек, в животно, даже в камък,
в невзрачните тревички.

Тя е тая,която ме заплени
из между всички сезони.
Опиянена я вдишвам и тичам,
бързам да я догоня...