автор: ednaotvas

Поглъща ни времето,
бавно,
раздробявайки на малки частици мечтите ни
(или поне онези, от което се отказваме,
(из)оставените
на дъното ни, безпризорни и скитащи се).

Разхвърля, ако не пазим, вярата,
в която се вричаме.
Наказва ни
за всичките пропуски. Да обичаме.
Изтисква ни. Лишено от милост.
(При отминаването на живота са недопустими отпуските.
Не дават болнични. Няма отсрочки).

Заплащаме за всеки отминаващ ден.
На откоси.
На систоли и мозъчни вълни.
На непрестанно движещи се еритроцити.
На радостни или измислени усмивки.
На стрУи гняв. Или безчувственост.
На заливи от щастие.
На зАгуби (в скалите (ни)).
На изстрели от думи и докосвания
в сърцевината на сърцето.
Както и зад слепоочията.

Поглъщаме го (времето)
на едри песъчинки,
през гърлото процеждащи се.
На късчета любов,
раздавани от себе си
(или задържани,
превръщащи ни в блато, вместо във реки).

Не спирай да вкусваш живота.
Да вдишваш цвета му.
Плътността. Звукът. Аромата.
Да виждаш дъгата
(единствено доловима май през призмата на сълзите.
Когато се взираш. С широко затворени очи).
Да се отразяваш до съвършенство на още някой в душата,
докато проникваш, попълвайки същността му.

Последните няколко неща
придават смисъл на дните.
Ако си извадил от себе си всички съкровища.
Щедро. Дръзко. Открито.
Тогава?
Тогава...
вероятно...
дори Времето ни прощава.