Когато атомите във вихрушка дива.
Извиха танц на вечността.
Тогава ничий слух все още.
Не бе познал,не бе дочувал.
За чудото на песента.
Мелодията е метеж.
Невероятната съвкупност от нюанси.
От писъци на птици.
В короната вековна на мъртвото дърво.
Като вечерен бриз потрепващ.
Като полярни,люти ветрове.
Вихрушки диви и отекващи.
След туй човеците на длъж.
Тъй пръснаха от свойта реч.
По всяко кътче на света.
Посяха слово.
И лумна огън.
Сякаш отведнъж.
Тогава песента роди се.
Когато дивата природа.
Облече вятър,цветове и щрихи.
Във думи,низ от съкровена тишина..
На дъното останала прекрасна.
И преродила се в слова.