автор: Princesssa

Кап-кап-кап…
Капчукът отмерваше диханието на света. Времето се губеше между водните капки, за да се появи отново в сблъсъка им с голата земя. Цялата природа улавяше тишината на съвършенството и я превръщаше в хармония. В онази магия, от която се ражда животът… макар и с цената на убита красота. Макар че… красотата не умираше.
И това личеше в сякаш безсмъртната песен на славея, в теменужения здрач в очите на влюбеното момиче, в уханието на маргаритки и мечти, което се усещаше сред зелената поляна… красотата не можеше да умре, просто ти трябваха очи, за да я видиш.

Туп… туп-туп-туп… туп
Сърцето биеше неравномерно. Напук на хармонията. Напук на опитите да бъде приглушено от разума. Напук на цялата вселенска логика. Напук на съвършенството. В синхрон само с нелогичната, несъвършена, откровено боляща, истинска любов. Онази, която придаваше смисъл на живота му. Заради която си заслужаваше да унищожи реда, да събуди хаоса в душата си, макар че от него можеха да се родят не звезди, а черни дупки… В които да загубиш всичко и най-вече себе си.

Тик-так, тик-так…
Секундите отдавна бяха изгубили значението си. Смисълът на времето беше изчезнал сред самотата. Тишината хищно съсипваше плахите опити за самосъхранение. Светлината се беше примирила с господството на мрака… борбата беше прекалено жестока, прекалено неравна. Уединението беше станало съдник и мъчител. Забравата се беше скрила из спомените и нямаше никакво намерение да се покаже. Болката беше единствената й утеха. Все още умееше да чувства. Все още я болеше. Все още беше човек. Въпреки безвремието.

Чук-чук, чук-чук…
Това не беше обикновеното, обичайно почукване по масивната дъбова врата. Това беше от звуците, които предвещават съдбоносна среща. От ония, след които животът ти никога не е същият. И не може, и не трябва да бъде. Макар че не винаги това можеше да те направи радостен. Дори напротив. Съдбоносните промени винаги са плашещи и рядко щастливи. Но не и тази. Или? Илюзии… Празни приказки… Безсмислици…
В крайна сметка не е важно какво има зад вратата. Важното е да съумееш да го посрещнеш с достойнство. Въпреки всичко. Въпреки себе си. Или именно заради себе си.

Цап-цап-цап…
Още чуваше стъпките й сред локвите и калта. Отиваше си. И това не можеше да се промени нито от люляковата тишина на нощта, която те караше да обичаш въпреки всичко, нито от безбройните светулки, които сякаш сваляха звездите в краката ти… или те издигаха сред тях, че и по-високо.
Тя си отиваше. В едната ръка с малката черна чанта, а в другата- с цялата му надежда за бъдещо щастие.
Зави зад ъгъла. Стъпките почти изчезнаха.
И изведнъж едно по-ясно цап-цап. И после една бърза поредица от тичащи цапания, които ставаха по-силни и по-силни. И накрая прегръдка. И щастие. И всичко си дойде на мястото. И земята отново започна да се върти. И светулките се скриха в люляковата тишина, за да може нищо да не разсейва любовта.

Хм…
Тук дори не бяха нужни повече хм-кания. И едно беше достатъчно, за да олицетвори цялата сериозност на ситуацията. Или безсилието, когато нещата просто се случват. И ти не можеш да им се противопоставиш. Просто не можеш и толкова. И оставяш след „хм” да се появят и размислите… а след тях и съмненията… и накрая задължително болката. Търпението изведнъж се превръща в издръжливост, устоите се разклащат, да се задържиш на повърхността на здравия разум става възможност, граничеща с невъзможното.
Хм-канията не бяха лесна работа. За разлика от недоверието, което ги пораждаше. Да, недоверието беше направо детска игра- една дума, казана накриво, един неправилно разбран жест, един изпуснат поглед, една предателска усмивка… и то се появява заедно редицата от хм-кания, които не можеха да бъдат спрени.
Докато не дойде редът на въздишките. Тогава, когато за хм-кания е твърде късно. Тогава, когато настъпва наистина страшното- когато недоверието се замени с примирение…

Тц-тц…
Поредното слабо представяне, което от разочарование се превърна в недоволство. После дойде самосъжалението, за да се измести накрая от гнева, който изпепели всичко. Балетните пантофки бяха захвърлени, а шоколадът- изваден от тайните скривалища. Шоколадът беше най-великото изобретение на човека-мислеше си 12-годишната наивница и докато натъпкваше едно голямо кафяво блокче в устата си, се загледа в балетната пачка на пода и яростно я изрита встрани. И тъкмо се канеше да се отдаде на ярост,а после и на безсмислено безсилие, когато получи sms от приятели с покана за кафе и усмивка накрая. И се усмихна. Смени пантофките с кецове, а лошото настроение- с предчувствие за щастие, и излезе готова да се радва на живота. Просто е - явно днес не беше ден за балет, а за приятелство. Както всеки ден, впрочем. Приятелство… най-великото „изобретение” на човека…