автор: iszaard

Какво е реалността без понятията?! Интересен въпрос или не чак толкова. И реално ли е онова, което сме свикнали да възприемаме като реалност, без да бъде назовано и то не по какъв да е начин, а по предварително възприетия?
Защото ако за миг си представим, че не разполагаме с никакъв понятиен речник, как ще постъпим? И по какъв начин ще възприемаме съществуването си в свят, красив, но и крайно враждебен, двулик и плашещ съзнанието с безкрайността на проявените и непроявени свои страни.
Въобще какво е абсурдът? Ако като начало се обърнем към думите, защото просто няма откъде другаде да се тръгне в този лабиринт от въпроси, ще видим, че под абсурд разбираме ситуация, в която човек търси яснота, а светът остава безмълвен и неразбираем. Възприето е, че това понятие е с логическа природа и, забележете, разнообразно предметно приложение. Ако се обърнем към логиката първото ни обяснение за абсурда е глупост, недопустимост и невъзможност. Твърде интересно е, че всички тези епитети лесно прилягат на човешкия живот, разглеждан като отрязък от време между раждането и смъртта. Но не само това. Ако се вгледаме в отделните мигове, съставящи същия този живот още по-лесно ще се убедим колко глупост, недопустимост и невъзможност има в тях.
Но все пак доста по-интересно е отношението човек –свят, при всички положения. Защо искаме отговори от света, сякаш той е човешко същество?! И винаги сме постъпвали така, поне според историята, на която сме свикнали да се опираме в настоящето. Дори без да го съзнаваме.
В продължение на хилядолетия човешкото същество е изграждало свой дом от понятия, който е нарекло реален свят. И сега за нас всичко извън приетите за даденост понятия не съществува. Така сме свикнали да мислим, и то много отдавна. Обаче светът не е понятие. Не и извън нашата скромна представа. И онова, което наричаме реалност, всъщност е наша измислица, нищо повече. Страхът от истината като реалност е толкова голям, че за нищо на света не можем да се откажем от понятията, от въображаемия дом, в който сме се настанили удобно, мислейки си, че се крием от нещо, което обаче ни застига винаги, при всички положения, безапелационно – смъртта, която за нас е почти тъждествена с нищото.
А какво е нищото? Поне в българския, а предполагам и в тълковните речници на другите езици, за нищото сме възприели да мислим като за липса на какъвто и да е предмет, явление, ситуация и т.н. Да, но така е само в измисления от нас свят. Защото нищо не съществува. В онова, което наричаме природа, поне.
А какво е за нас природа? Любопитно е, че тук човешкото същество е възприело едно силно ограничително тълкуване. На първо място липсата на разбиране личи от разделянето на понятието на две, което води до вътрешно противоречие. С това лесно можем да си обясним и глупостта, и недопустимостта и невъзможността, които ни следват неотлъчно от раждането до смъртта. Като природа сме свикнали да възприемаме само две неща – материалният свят, който не е продукт на нашата височайша дейност като хора и, самата човешка природа, доколкото въобще имаме представа какво трябва да означава това. Сигурно някога, може бе не толкова отдавна, когато се е родила така наречената психология сме „вмъкнали” набързо и като че ли под въздействие на просвещенската философия и самите себе си в хода на природните явления, но без да се замисляме кой знае колко. Защото самото разделяне на човека от природата е абсурдно. Не, че много отдавна, преди холядолетия още, отделни представители на човечеството не са възприели едно по-разумно разбиране за отношението човек-природа, но това е една друга тема. По принцип е хубаво да се замислим защо, след като сме приели че съществува човешка природа, за нас няма природа на кучетата, птиците и прочие?
Само от прегледа на няколко възприети от човечеството понятия става повече от ясно, че сме далеч от истината, от реалността. Но все пак преди да се издаде една наистина тежка присъда е интересно да се види какво значение даваме и на тези две понятия.
По отношение на истината пак се сблъскваме с вече добре познатото ограничително тълкуване, което доказва, че се крием като щрауси в измисления от самите нас „реален свят”. От гледна точка на така наречената семантика, истината е съответствие на едно твърдение с действителността. Да, но какво е действителност, при положение, че я възприемаме като синоним на реалността?! Тоест вижда се ясно, че обясняваме едно възприето от самите нас понятие с друго, отново измислено.
И ако философията е „да обичаш мъдростта” (също понятие), то какво трябва да се направи, след като същата тази мъдрост се въздържа от определение? Може би тук най-сетне ставаме свидетели на негласно признаване, че светът, който мислим за реален, съвсем не е такъв.
Любопитно е да се види какво значение даваме за реалността. Какво е според нас съдържанието на това понятие.
Тук като че ли абсурдът достига връхната си точка. Защото се оказва, че под реалност разбираме само онова, което е достъпно за сетивата. Кои сетива?! Нашите. И с това отричаме съществуването на всичко, което не можем да видим, пипнем, разберем с ограничителните си тълкувания на нещата, които както става ясно, от много векове служат като темели на нашия дом - понятийната реалност, която въпреки огромните си претенции, не само че далеч не е изчерпателна, а тъкмо напротив – въвежда ни в състояние на глупост, невъзможност и недопустимост.
За нас хората реалността е тъждествена с битието и е абсолютно отрицание на нищото. Сами сме приели да съществуваме в лабиринт от абсурди, защото това ни дава илюзия за сигурност. Нещата обаче съвсем не приклюват дотук. Заключвайки с понятия хиляди врати, след това старателно сме изхвърлили ключовете. И ако трябва да си дадем някаква надежда (още нещо, на което придаваме абсурдно значение), то тя ще дойде от като че ли изглеждащата полупритворена врата на понятието за истина, просто защото такова все още не сме успели да измислим.