автор: wingstofly

Повтаряща се неизбежност
са първите лъчи на слънцето,
тревожно се разпада мрака -
прелюдия във А минор
и после - полутонове,
облаци със остри краища
пленяват тихото на утрото,
а дланите ти, стенещи по тялото
като лък на Страдивариус
питат:

- Кой свят е истински -
този, който ни разделя,
стича се отвън навътре с утрото
и като река отнася петолинията
или нощта, която ни събира в ноти,
носещи се като ято птици,
поели към юга на кожата ти?

-Светът е цигуларя,
който свири като вятъра
през счупените прозорци
на душите ни -
отвръщат устните ми.

А денят, със стичащи се
едри капки дъжд по бузите
приглася:

Толкова лесно
се отнема свободата.

Късаш струните
и после
има само лудост,
и октави,
недоловими за слуха...