автор: anton_fotev

Ярослав изпита горещ, помитащ порив. Порив на омраза към българите и заптиетата зад гърба му, към собствения си живот и съдба. Горчилката, родена от чувството за нищожност, го задави. Сърцето му пропусна удар в гърдите заради отвращението към собствената му глупост. Тук, в тези планини и преспи, умряха всички негови илюзии и пред лишения от клепачи поглед на душата му лъсна цялата грозота на човешките същества. Усети мислите си – черни и тежки - да пълзят под пламтящия му от болка череп:

“Хората са мръсни.... Те носят в себе си злина, подлост, коварство и животинска хитрост. Трябва да ги тъпчеш и мачкаш.... да ги тъпчеш и мачкаш. Противни са! Трябва да им натискам лицата в калта, защото така е устроен светът. Нямам друг избор, освен да се нагодя.”

* * *

Той прехапа език. Ненавиждаше се, защото е слаб, амбициите му са мъртви, мечтите му са изродени в жалка жестокост към безпомощни роби... С годините дори гневът му изтля сред тези вечно заснежени планини и от него остана само тъпа болка в тила и гърдите....
- Али ага? – прекъсна неравния ход на мислите му едното от заптиетата. Той раздразнено го погледна и натрапникът неволно се сви на седлото си. Мъжът се казваше Мехмед и се подчиняваше само на голата сила. Другите стражи поне малко разбираха от дисциплина, а някои дори изпитваха неволно уважение към военния опит и мъдрост на водача си, но повикалият го имаше примитивна душа. Той следваше Али ага заради нечовешката ярост, с която въртеше сабята в битките с хайдути, изпаднали акънджии и откровенни разбойници. Заради бабаитлъка да беси наред бедни и богати, щом са пристъпили волята и думата му...
- Али ага? – повика го отново турчинът и в тона му се усещаше покорство, ужас и сляпо обожание – само петима сме, ага, за цяло село! Не сме ли малко?
Попитаният не си направи труда да отговори. Само лицето му се изкриви в гримаса, сякаш всеки миг ще се изплюе в гърдите на другия ездач. Мехмед беше отправил към него въпрос, в който турската реч се преплиташе със звученето на българския език и това пораждаше въпроса от коя робска утроба се е пръкнал някога:
“ Знам, че се е смеел като дете. След това пораснал, влюбил се , завъдил челяд. Работил е, за да храни семеството си и смятал, че е щастлив....но после някакъв акънджия му извадил окото, изнасилил жена му и убил трите им момчета. Продал го в робство, от което аз го откупих преди година. Той е счупен човек... също като сестра ми!”
Споменът за нея го шибна и той се олюля на коня, задавен от клокочеща в гърлото му ярост. Сестра му, милата му сестричка – толкова нежна, чиста и щастлива на сватбата си.... и онзи ужасяващ българин в униформа на руски офицер. Нищожество, издигнало се до положението на помещчик, до собственик на парче полска земя, дадено му по волята на коронованото чудовище в Москва.
Спомни си как извергът заяви правото си на “първа брачна нощ”. Как се изсмя на уплашените им протести, че нямал право на това. Ударът с плоското на сабята през лицето на бъдещия му зет... писъците...
Омразата заклокочи в гърлото му и се превърна в глухо ръмжене, накара го да сръчка коня си нагоре по баира, през преспите. Животното веднага се подхлъзна, поколеба се, но той безрасъдно и безмилостно го пришпори.
Нагоре по баира, през преспите.
Изкатери по чудо стръмнината и мътният му от гняв поглед мярна крайните къщи на селото. Комините им сремежливо пушеха и димът се виеше в ясното, оцъклено от февруарски студ небе. Отблизо чу ясно и свирнята на сватбено хоро, примесена с тягостни, провлачени песни. Долу в равнината беше доловил звуците от празненството като неясно ехо. Сега ги възприе прекалено ясно, в цялата им примитивност и грозота. Погнусата го накара да сбърчи нос. Изсъска:
- Рашид, Хюсеин, идете и кажете на гяурите да млъкнат. Да млъкнат сега. Преди да съм минал покрай първата къща!
Посочените препуснаха напред и сякаш след миг над цялата област се възцари тишина. Мъртвешка тишина, в която чу хрипливото дишане на яздещите зад него заптиета.
Изведнъж осъзна, че повтаря стореното преди двайсет години от онзи българин в руска униформа. Извергът заповяда на сънародниците му да онемеят, да заключат устите си, понеже полската реч го отвращавала. Обаче сега той, Ярослав от село Консковола, настоящият Али ага, щеше да даде възмездие на тези животни. Щяха да видят те, как се пращат нерези, как насилват невинни девойки в първата им брачна нощ.

* * *

... Колиба, още една колиба и се озова сред смълчаните, облечени в празнични дрехи роби. Зяпаха се няколко дълги дихания, след което звучно и с чувство ги напсува на полски. Никой не разбра думите, но интонацията каза достатъчно и селяните се люшнаха като трева пред буря. Като животни, усетили че ще ги колят.
Наистина - с двата си ингилизки револвера можеше да избие половината мъже в селото без дори да посегне за ятагана. Само че двукраките овци не гледаха оръжията – очите му виждаха те! Погледа му – той ги смрази, той събуди в слабите им сърца скотския страх на овцата от вълка. С душата си ги пречупи и те сведоха глави, паднаха на колене. Замолиха милост.
В този миг Ярослав си спомни как някога неговите сънародници лазеха в краката на онзи руски офицер – българин по кръв. Спомни си и горчилката затъкна гърлото му. Стисна юмруци до побеляване на кокалчетата, до крясък:
- Къде е тоя младоженец, дето е решил да легне до булката преди мен, агата! Къде е, да му покажа аз един Гюлхански хатишериф!
Селото се смръзна, защото изрева на турски. Слабите им умове се забавиха, докато разберат намека. После писнаха като гайди и Мехмед гръмна с пищова си, за да ги укроти. Заптието дори цапардоса един по-буен младеж зад ухото с дръжката на оръжието, но след това се приближи към водача си с объркано изражение:
- Ага, нещо не е в ред тука... други са песните на сватба? На гяурска сватба другояче звучи... тез песни бяха жалейни.
- Жалейни дрънки – изплю се в краката на булката – нали са женоря, плачат щото ще им таковат щерката. Овце...
- Не е точно тъй, ага – настоя упорито заптието и Ярослав го погледна замислено. Мехмед си позволяваше да влезе в спор, подтикнат от очевиден страх! Гяурин по рождение, сигурно знаеше нещо, опитваше се да го предупреди за някаква опасност....
...Само че в тая планина единствената опасност беше той, Али ага! Засмя се и извика отново:
- Къде си бе, Юнак? Покажи се бе, мекере! Да ти кажа аз как ще ме забравяш на сватбата си, преди гнусната ви блага ракия! Покажи се бе, измекяр?

* * *

Докато крещеше, изведнъж осъзна, че насилието наистина е вечно, безкрайно. Проумя, че всичко извън него е лъжа и самоизмама за слабите. Човешката злоба край нямаше - на нея се крепеше целия свят. Турци колеха българи, руснаци колеха поляци, но това не стигаше, не! Преди двайсет години българин с руски пагони дойде в другия край на света, за да отделя деца от майки, жени от съпрузите им в сватбената нощ. За да тъпче другите така, както е смачкан от собствената си злоба самият той.
“И аз съм като него. Уж дойдох, за да донеса светлина, но нито турците, нито робите я поискаха. Мога само да постъпя като българина, дето си качи коня върху сватбената трапеза на сестра ми. Да си го върна, както той си е връщал на друг поляк в униформа на турски офицер. Някой нещастник, който на вой ред е мъстил заради още по-ранен българин на царска служба.”
- Къде си бе, хубавецо? – извика пак той и видя как Мехмед скришом се прекръства по християнски. Чу как прошепва, че това е третото повикване. Подразни се от страха му, удари го с опакото на лявата ръка, през лицето. Заптието дори не трепна пред това страшно унижение. Очите му шареха обезумели към гората.

* * *

А от там, развял бяла риза сред тоя страшен студ, излезе снажен мъж с изсулнати кафеви гащи и навуща. С ален пояс, провлачен три стъпки назад по белите като смърт преспи. Гърдите под ризата се издуха и спаднаха, а изпуснатия дъх вдигна снега две крачки напред във вихрушка. Али ага изведнъж разбра със сърцето си, че се изправил пред по-голямо зло от самия него. С рев изпразни в идещия двата си револвера и поне половината куршуми уцелиха непознатия в гърдите. Онзи продължи да крачи нехайно, сякаш нито него пуцаха, нито го беше еня за панически бягащите заптиета и селяни. Той бодро премина последните няколко крачки, хвана Ярослав за ногата и го изсули от коня като пеленаче. Ръцете на неуязвимия мъж горяха по-жежко от почервеняло желязо, така че агата изкрещя. Болката изпепели волята му, усука тялото му на възел, повали го в несвяст. От небитието го върна внезапно разнесъл се, звънлив и чист глас. Песента на единственото човешко същество, останало наблизо:

Всекни си, Змеьо, ясенъ йогань
Да запалишъ ясну сланце,
Да изгрее на земе-та
На земе-та на поле-ту,*

Съвзе се само след миг, извади паникьосан сабята си и с отчаян, див замах я счупи в гърба на чудовището. От удара надупчената в гърдите ризата се спраска съвсем. Свлече се на две дипли, разкри мускули, каквито агата виждаше за пръв и последен път в черния си живот. Ярослав разбра, че ще се мре, зарева от безсилие и ярост. Зарита бясно, защото в тоя живот нямаше място за слаби и милост не съществуваше. Не смелостта го накара да се съпротивлява до последния си дъх.
Тъкмо ужасът премахна пелената на омразата му и той най-накрая осъзна колко красива е булката, как звънливо и нежно се лее новата й песен. Най-хубавата, най-личната мома , любимката на всички. Най-свидният курбан на селото за оня, що може да им донесе разруха или спасение от оцъкления студ на дълбоката зима. В заслепението на своята ненавист Ярослав беше привлякъл върху себе си погледа на звяра, що са призовали за нейно либе... а заместил я в участта й на годеница, за него вече нямаше спасение.

Какъ си грее ясну сланце
Да си гони люта зима
Люта зима снегувита,
Чи ни са, Змеьо, ду дела!

Докато чудовището го влачеше за крака, някаква последна искрица на угасващия разум му подсказа: получил е, каквото си е търсел. Сребърният глас на младоженката ликуващо се възнесе към оцъкленото от студ небе и Ярослав осъзна какво прави тя. Разбра, но нямаше сила, която да го избави от собствения му избор. Колелото на Съдбата и Насилието се въртеше и той се падаше тоя път отдолу, а пък гласът на българката се носеше все по-ясно и високо. Чак до дъното на небесната чаша, до бледото светило горе.

Курбанъ ти колеме суру агне
Суру агне усуресту
Усуресту пепелиту,
Суру агне едно на майка,
Чи си йогань светнувашъ
Ясну си сланце упалешъ.*

- - - - - - - - - - - - - - -- - - - - - - -
* Стиховете са от “Веда Словена”, като в текста думата “Боже” е заменена със “Змеьо”, предвид препратките в разказа към езическите корени на подобни обичаи.