автор: dimitarstoyanovnov

Трета глава

Копнежът по блогородството


Петър две седмици не яде нищо.
И в един есенен следобед, докато събираше фасове по чорапи пред блока, изведнъж тръгна по листата на кестените заедно с бездомните кучета. Те го водеха към задната врата на кварталната закусвалня, защото там имаше много хубави, току-що изхвърлени варени кренвирши и топчета супа.

Но като стигнаха, песовете свиха опашки и оголиха зъби срещу него.
Той енергично зарита във въздуха с протритите си хавлиени чорапи. Те го обградиха и като не спираха да лаят – задърпаха остатъците от абитуриентското му сако.
Капитанът не отстъпваше. Бранеше кренвиршите с ритници, които ставаха все по ниски.
Накрая си избра старата клепоуха кучка. Пъхна пръсти между зъбите й и започна бавно да разтваря челюстта й.
Животното зави и заскимтя от болка. Кръв потече по пръстите на Лупов.
Другите четири песа нагълтаха кренвиршите и изоставиха майка си на милостта на капитана.
- Лай! – заповяда той
Животното се давеше от болка и удряше с опашка о земята.
- Остави я бе, идиот! – извика готвачката която беше излязла да изхвърли помията и се беше застояла заедно с останалите сеирджии скупчени наоколо.
Но Петър Лупов не я чу.
- Лай, кучко, лай! – извика още веднъж капитанът и като извади внезапно изпод сакото си личния си Макаров - стреля от упор в челото на животното.
Изстрелът изплющя между кривите панелни блокове. Подплаши птиците от голите клони на дърветата и заедно с тях изчезна в небето.
Синовете на кучката – изплашени се скриха в тръните.
- Убиха животното! Животнотоооо!– пищеше готвачката
Какво ти е виновно животно то бе, изверг?



- Ти не виждаш ли - човека е гладен ! – прекъсна я някой – Я го извикай да хапне, да го видим. Ела насам! - Разпореди се ниският мъж с бръснатата глава и късото кожено яке...- Донеси и една бутилка там – каквото трябва. Айде.
- Наденица с боб става ли – попита готвачката и избърса
сълзите си с опакото на дебелата си китка.
- Става, става – тупна я по рамото той и като се обърна към капитана го
покани - Влизай сега. Аз днес обичам да черпя
На масата с бръснатия седеше с още един човек, който говореше със силен руски акцент.
- Вовка Лаврик! – представи го бръснатия – Казак. Приятел от детинство. - Ха-ха-ха... – неясно на какво се засмя той. На мен ми викат Хаспела.
- Как, как?
- Ей така – Хаспела. - Щото обичам да вдигам тежко. Много съм вдигал аз.
- Аха – не разбра Лупов.
- Неска сме направили страхотна сделка. Купили сме десет хиляди ей такива японски микропроцесори. Като ги развържем – добри пари ще паднат. - и Хаспела извади от вътрешния си джоб голяма метална топка в която се преплитаха три зъбчати колела.
- Това не е микропроцесор – ами руски бордови редуктор – отбеляза Петър Лупов.
- Ну как!? – възкликна Казакът.
- Така ли – изненада се Хаспела.
Настъпи дълга, конфузна тишина, в която Хаспела побърза да върне желязото в джоба си и лицето му стана червено.
- Той ли ти ги продаде?! – попита Капитанът
- Не – помогна ми да ги купя - обясни Хаспела. После разля от виното, отпи и добави - Не е хубаво... да се убива.
- Да . Не е...Аз за самоотбрана – махна с ръка Лупов и стръвно се нахвърли
върху наденицата с боба която готвачката тръсна на масата пред него. Капитанът гълташе припряно говореше – Като го натикат в ъгъла и човек сам не знае какво прави. Вика, стреля, рита и ръмжи – само и само да оцелее. Само и само да оттърве кожата.
- Да, но това е живо същество. –отбеляза Хаспела - Какво като е куче? То
иска наденица и ти искаш наденица. То има право на живот и ти имаш право на живот. И всеки има право на живот. Кой си ти, че ще решаваш дали някой да живее или да умре...господ само може да решава тия неща? Ти да не си Господ?
- Не-е-е – изръмжа Лупов като вдигна глава и завъртя към
тавана очи пълни със сълзи. Наденицата беше гореща и люта. – И аз чета Библията. Не убивай! Аз не съм убивал – каза той с пълни уста.
- Убил ти, убил! Как нет? Много хорошо увидел я как ти убил!
Собака! - каза Вовка Лаврик и протегна над масата кръглото си като
месечина лице, покрито с лунички – за да го види по-добре.
На главата си носеше син, кантонерски каскет с пукната, лачена козирка, под която висеше бинт от стара и мръсна превръзка. Носът му беше къс и чип. И в левия процеп над него – където трябваше да бъде окото - блестеше нещо жълто, мътно и неподвижно.
- Аз на хора...- задъхано каза Лупов и пи – Не посягам.
- Ха! – изсмя се едноокият – Сердце у тебя – нет. Сердце!
- Че каква е разликата между човека и кучето.?– настоя Хаспела - То
иска наденица и ти искаш наденица. Виж сега наоколо как всички ръфат. Само че са седнали, а кучетата ядът на четири крака. Да убиеш кучето е все едно и човек да убиеш. Аз зная хора, по-зли и от кучета.
- Стига! Не е все едно!– каза Лупов като бутна празната чиния пред себе си.
Аз съм офицер. И за това различавам микропроцесор от ръждиво желязо, между другото. Как може да ме сравняваш с някаква мастия?!
- А-ха, офицер-р-р...
- В артилерията бях. Преден артилерийски наблюдател!
- А, стига бе! Лъжеш.
- Аз съм капитан. Това не е цирк. Не може да ми казвате, че лъжа. Това е петно върху пагона! Не разрешавам да ми казвате, че лъжа... Да. Аз убих кучето! Вярно е. Но офицерът също има право на лична неприкосновеност. Аз съм бил командир. Имал съм подчинени. Ордени. Медали и така нататък. Като се появя само и старшината дава команда „Рота – равнис! Рота – Мирно! Равнение – на...зависи аз откъде се появявам.. Това са четирдесет и пет човека плюс старшините и сержантите. Застават мирно. А на парад и „За почест” са ми заставали! Със щиковете пред носовете. Като ги погледнеш и разбираш - кръв ще се лее! Кръв! А днес...изведнъж тези кучета... Ами аз, само преди три седмици бях на вечеря у генерал Зюмбюлев, ако става за въпрос. Показвали са го по телевизията. Имаше котлети и бьоф Строганоф. Общество!...А какво вино...Гъмза- един път! А сега да взема да убия кучето...Аз съжалявам. Но аз имам чест, достойнство. И кучето не е съвсем като човека. Даже съвсем не е. Какво разбирате вие от това? Участвал съм на военни паради, балове, рапортувал съм пред строя. Бил съм знаменосец във военното училище. Не може сега заради една наденица с боб – да ми говорите така... Като кажат: За среща на знамето! - и аз тръгвам. Чепика ми се вдига до челото. Уууррраааа! Плаца трепери! Раз-два-раз-два... Какво да ви обяснявам... Уууррраааа! А сега - убих кучето ...Е, какво...То беше при самоотбрана. Пет кучета ми направиха флангова атака... Питайте Генарала ако искате. И други хора също ме познават. Бьоф Строганоф , котлети...! Аз съм образован човек ръждиво желязо с микро- процесор не мога да сбъркам. Така че – моля! Много моля – да си имаме уважението. Аз само при самоотбрана ставам опасен. Иначе на човек не мога да посегна. От хуманни убеждения. Пистолетът ми е служебен. Лично оръжие – девет милиметров Макаров - гледайте!


- Кой уби кучето? Аз такива работи – не ща. Готвачката ми каза, че сте убили кучето – приближи се до масата Дебелият Венто – собственикът . - Плащайте и се махайте.
Тук Лупов извади пистолета от вътрешния си джоб:
- И разрешително имам и всичко...Ако става за въпрос. Но да ме обиждат - не разрешавам. Кръв ще се ле е. Кръв!
- Ние пък може да не искаме да платим. - щом така ще си говорим....отговори Хаспела на собственика на заведението и бавно насочи погледа си към пистолета в ръцете на разтреперания капитан. - Второ, кучето е убито със служебен пистолет
- Кръв ще се ле е. Кръв! – трепереше от обида и превъзбуда капитанът.
- Ние, другари – присви вежди кръчмарят – Ако е за една наденица с боб – никого не сме оставили гладен. Да не стане някоя беля....Никого не сме върнали. Друг път само кажете и ще сервираме. Така де – хора сме.
- Деньги отдай, бляд!– каза Вовка Лаврик
- Господа!... Много оборот нямаме днеска ... – обърса потното си чело Венто. - Но ето го. Колкото е – толкова... и той извади от джоба си коженият портфейл.
- Спасибо за внимание! - Казакът грабна мазния портфейл с кривите си кокалести пръсти и го издърпа от ръката му.
Тримата бързо излязоха в тъмното
- Ти сега какво работиш? – попита Хаспела като спряха.
- Нищо.
- Е, вече работиш.
- Къде? – не разбра Петър Лупов
- При мен – поясни Хаспела.
На другия ден – за пръв път от много време насам - Петър Лупов отиде „на работа”.




На работа! Колко е приятно това чувство. Да станеш в шест сутринта и докато се бръснеш, да знаеш, че там някъде – „на работа” те чакат. Че нещо зависи от теб. И само от теб. Че ти си нужен и важен. Портиерът знае, че без него никой не може да отвори и ли да затвори вратата на складовете – и бърза. Зъболекарят знае, че ако закъснее - пациентът му ще стои с издута буза, изкривен от болка – за това бърза да извади „мъдреца”. И професорът с брадата и бомбето, който трябва да разкаже днес за битката при Маратон и възходът на гръцката демокрация – също бърза. Така е и с медицинските сестри и полицаите, строителите и кантонерите, счетоводителите и инженерите. И всички бързат , всички за някъде закъсняват.

Вълнуващо се море от хора с бради и без бради, къдвави и с коса „на клечки”, перчемлии и белокоси или най-обикновени плешивци - натоварени в автобуси, трамваи, тролейбуси и ръждиви „маршрутки”- щастливи, изпълнени с вълнения и сладостни очаквания. И за какво е това вълнение? Защо е това бързане?
Разбира се, защото както всички знаем - трудът облагородява човека.
И всички тия хора - изпълнени с неясния, но неспирен копнеж по блогородството - тичат след автобуса, натискат се о вкочанените врати на трамвая или сгънати на две – тихо псуват в „маршрутките”.
Петър Лупов отиде на работа пеш – тъй като се оказа, че в повечето автобуси не возат просто така от благородство, а искат пари за билет.
Но в първия си работен ден – малко хора имат пари за билет и блогородство.

Казакът и хаспела го чакаха до детската парзалка в парка – както се бяха разбрали.
Лупов още няколко пъти обясни, че по човек не може да стреля и други свои хуманни убеждения. Каза им също, че отскоро чете Библията и разсъждава върху противоречивата роля на Мойсей в спасяването на евреите.
Така тримата, унесени във философски ръзговори, дълго криволичиха по улиците докато накрая спряха пред един магазин за хладилници.
- Да-ммм – не определено каза Вовка Лаврик, с което постави точка на
разговорите и Петър Лупов разбра, че работата започва по начина по който оня нахлупи каскета си.
- Ще стоиш сега тук на тротоара и ще четеш Библията, докато
ние я свършим – нареди Гарата. – Ама да си отваряш очите на четири, Капитанче. Ако видиш полицай или полицейска кола – викай.
- Какво да викам? – попита бившият преден артилерийски
наблюдател.
- Ще викаш: Зеййн! Зеййн!
- Какво значи това?
- Че идва полиция – това значи.- Предупреждение - Викаш” Зеийн! Зеийн”
и без да бягаш, тръгваш обратно към пързалката в парка където се срещнахме. Там ще се разплатим. Без да бягаш – разбра ли?! Никой не трябва да разбира, че сме заедно. Там ще се чакаме.
И така офицерът се подпря на един уличен стълб и като чувстваше ударите на сърцето си в гърлото – разтвори Библията, а двамата му нови съдружници– влязоха в магазина за хладилници.
Откъм магазина се чуха викове. –
- Дай!
- Няма!
- Дай!
- Няма!
- Пусни... ти казвам!
После всичко утихна. Минаха пет дълги минути, после още десет – Библията висеше в ръката му. Предният артилерийски наблюдател трескаво се оглеждаше и опипваше джоба на сакото си – където беше пистолетът.
Изведнъж Хаспела и Казака излязоха от магазина и тръгнаха в две различни посоки. Лупов се зачуди след кого да тръгне. От към магазина се понесе ръждивия писък на звънец.
Ръцете му се изпотиха и той панически започна за крие Библията по джобовете си.
Откъм ъгъла се появи полицейска кола.
- Зеийн! Зеийн! – викна капитан Лупов и като се опитваше да
не бяга – бавно тръгна по тротоара пред себе си.
Полицаят вървеше срещу него, фалшиво си свирукаше „Тих бял Дунав” и съсредоточено опипваше стотинките по ъглите на джобовете си.
- Ти какво си се развикал, бе? – попита той
- Зеийн! Зейн!
- Стига си крещял като луд. Какво е това Зеийн, Зеийн?
Партия ли е , подкрепа ли е?! Какво е ?
- Ами да... подкрепя ме се. Не е като да не се подкрепяме.
- Нещо много рано си се наквасил. Няма още обед – отбеляза
полицаят. - По-внимателно с подкрепата. Имаш ли огънче?
Капитанът извади запалката си и му поднесе огънче.
Точно в тоя момен на отсрещния тротоар се появи група голи младежи увити в чаршафи които носеха няколко барабанчета и като развяваха над главите си запалки пееха:”Харе Кришна Хаааре- хаааре... Хаааре раааамооо! Харе Кришна Хаааре- хаааре”
- Сега всеки може да си вика каквото си поиска – каза Лупов. - Един вика „зейн” друг вика „харе”, трети вика друго! Това е демокрацията, старшина! Всеки да си вика каквото си иска, нали!?
Полицаят погледна Библията под мишницата му и като каза:
- Я не ме занимавай с политика! – продължи по пътя си.

И така бившия преден артилерийски наблюдател като почти се олюляваше от вълнение –но без да бърза , пристигна на детската площадка където го чакаха Казака и Хаспела.
- Като за първи ден – много добре.
- Окей – молодец! – добави Вовка Лаврик като гледаше някъде над хоризонта и набръчканото му лице се изкриви в усмивка
- Ето!- бръкна в дълбокия си вътрешен джоб Хаспела откъдето най-накрая извади пари.
- Можеше да наемем някое пишлеме да свърши тая работа. Но ти нали си със служебен пистолет – решихме да делим по равно. Някой път може и пистолета да потрабва. Нали така. Вземи сега и утре пак да дойдеш.
И Петър Лупов благодари за парите на новия си работодател и хукна към към супермаркета където го чакаха рафтовете на хранителните магазини.



Те бяха отрупани с хляб, сирене, салам, хляб, масло, кървавица, хляб, шунка, маслини и хляб. И още на щандовете за полуготова храна – сирене по касапски, език по боргундски, яйца по панагюрски, ориз по китайски, дроб по унгарски, дроб сърма, имам байялдъ, далак от динозавър, панирани трътки от колибри, крилца на червеношийки, опашки от саламандър, хемендекс и хляб. И освен това – солени фастъци, захаросани бадеми, орехи, лешници, кашу, банани, портокали, грозде, карфиол, еклери, толумбички, шоколад, торти, сметанов и ванилов сладолед и хляб.
Ракии: гроздова, крушова, сливова, кайсиева, плодова, перлова, бисерна, анасонлийка и Вина: Меча Кръв, Магарешко Мляко, Тропика на Рака, Деветия Вал, Индийски Нощи, Грузински Тост, Лакрима Кристи. И Хляб.


- Ти работа започна ли...
- Ами ...май - да
- Как така „Ами ...май – да” Работиш ли или не работиш?
- Ами –да. Да! Работя
- Пиеш и пушиш – това ли ти е работата?
- Айде –стига. Татко.
- Гледам, аз че нищо не работиш а с пари разполагаш. – мърмореше
Старият Лупов. - Откъде са тия пари?
Петър прекъсваше разговорите. Отклоняваше ги или просто излизаше. Но една сутрин когато се прибра на разсъмване – баща му го чакаше седнал на стола в ъгъла на стаята му, до пердето, прегърнал бастуна.


- Откъде са тия пари?
- Работя – как откъде...
- Айде не ми ги разправяй на мине тия – Нали те виждам. Спиш до обед.
- Ами нощно време работя.
- Да не си станал пазач. Какво работиш ти? Уиски ще ми пие и тия скъпите
цигари. Какво работиш? Къде? Внимай ти казвам! Да не закъсаш някъде. Да не те подгони милицията. Тогава ще видиш ти едно уиски и едни цигари.Едно време хората работеха. Може и да нямаха пари - но сутрин всички ставаха и отиваха на работа. Първа смяна. А сега всички само гледат пари да харчат. Това не е добре. Не е. Парата трябва да се стиска. Ще закъсаш пак с парите.
- Е трябва ли непременно да съм пазач - за да работя нощно време.
- Че какво друго можеш да работиш ти? Нищо. А през ноща има всякакви
хора. Крадът. Грабят. Не прощават. Ти си офицер. Свикнал беше на дисциплина. Можеш да въведеш ред. Хората ще ти платят за това. Сега е пълно с крадци и мошенници по улиците. Вагабонти, апаши и разбойници. Не е както преди. Беше ги страх. Защото като те хване милицията. Не прощава.
- Татко – стига вече. Пет години няма милиция. Запомни- полиция се
казва.
- Не е важно какво се казва – ами файда има ли. – после го погледна в
очите и попита. – Ти в някое предприятие ли работиш или ....
- В кантора работя.
- Ама адвокатска ли? – сепна се старият.
- Не. Импресарска.
- Ха! ... Е това е приказка. И какво. Защо не си ми казал до сега.
- Каво да ти разказвам татко. Организираме вечерни тържества. Банкети.
Вариететни програми. Кабаре. Артисти...Такива глупости! Аз сътруднича там. Аситирам. Асистент съм. За това закъснявам вечер. Налага се.
- Ама разбира се. Щом се налага, щом си асистент - ще асистираш. То и
аз какви работи съм работил. Към Захарната, в Депото, към Енергото... Трийсе и толкова години инкасатор съм бил. Това е най-трудната работа. Отговорна. Носиш парите, инкасото. С хора и с пари най-трудно се работи, да знаеш. Псуват те, викат, не искат да плащат...Други пък - много културни! Но - срамна работа няма. И в командировки съм ходил даже.. И нощна смяна има вкрая на краищата – знам аз. Ами парите?
- Какво парите?
- Ами... колко са, така? Добре ли ти плащат? Като работиш нощно
време? Едно време имаше надбавки. Кисело мляко. Вредни. В тази кантора как е?
- Е, кисело мляко - няма
- Е, добре де, добре. Ще си купиш – пари нали има. Едно време нещата не
бяха такива. Хората имаха дрехи, обувки – на почивка ходеха. Нямаше пари но имаше кисело мляко.
- Слушай – много добре знам какво беше едно време. Едно време, едно време.... Горвориш – като че вчера съм се родил. Като беше много хубаво – защо го махнаха? Защото пак беше бедност.Трябваше да имаш международен паспорт да си купиш панталон. Ти изпи ли си лекарствата?
- Какъв панталон? Сегашното е лудница. Все пари искат.
- Ти изпи ли си лекарствата те питам.
- Пари,пари. Много пари!
- Ето значи не си си изпил лекарствата и за това обикаляш.
- И аз цял живот съм работил, но не винаги съм имал. Особено след войната. Какво знаеш ти? Беше тежко. Много тежко. Бял ден не видях в тоя живот – но все пак.
- И сега - къде са ти парите?
- Как къде – ами тебе нали съм отгледал. Ти си ми парите. Ще ме пита!
- Отгледал, отгледал. Давай - пиий и си лягай.
- Какво? Да не би да не съм те отгледал? Ами тая къща.
Тоя апартамент! Тоя паркет, тия тапети! Не ми натискай това в устата. Донеси ми вода. Всичко с тия две ръце съм купил. И това легло и тая лампа и тоя бастун. Как къде са ми били парите? Ще ме пита той къде са ми били парите?! Все за семейството са ми отишли. За майка ти. Така е. Ние сме обикновени хора. Ти какво искаш да имам?! Дворци и палати?! Аероплани и трактори ли, вършачки и фабрика – богатства?! Обикновените хора трябва да се храним и да се размножаваме. Ако не могжеш да се храниш и да се обличаш, ако няма къде да се подслониш, ако нямаш гащи - няма как да се размножаваш. Ние живеем, за да се храним и да се размножаваме. Аз библията не съм чел, но това е сигурно. Нищо друго не е сигурно. Ти по добре за себе си помисли, а не за моите лекарства. Виж сега там, като си я намерил тая хубавата работа - да я задържиш, да не те изгонят скоро, скоро. Гледай да спестиш някой лев и да се ожениш, защото вече си в годините и това последното момиче и то те напусна. Нали така. Не съм я виждал скоро - иначе тука се навърташе.
- Да, тръгна си.
- Ще си тръгне ами. Ще си намери някой друг да се омъжи. Да му роди деца. Тебе ли ще чака. Я се виж на колко си години!
- Какво ми е на годините - хайде лягай си. Пет часа е – съмва. Ноща свърши. Кога ще спиш?!
- Нашия род се свършва, сине!... Какво като съмва?! Пак ще мръкне. Ти пак няма да се родиш. Ще умреш и ще си виновен. Ти! - и старецът посочи с побелелите си пръсти към него -Ти!... Аз съм те родил – а ти ще ме убиеш!
- Добре. Ще се оженя. Ще спестя пари. И ще се размножа. Само се успокой! Ето, моя колега Семков, от военното – ако го помниш...
- Помня го момчето. Едно такова – свито. На сини пъпки.
- Събрал пари и си направил зоо – магазин. Продава папагали, рибки, хамстери – и прави пари.
- Виждаш ли?
- Виждам. От глупости.
- Няма значение. Важното е пари да падат. И той е намерил начин.
- И още кафене направил вътре в магазина и печели. Така, че не се притеснявай и аз ще се оправя някък си.
- Е ми да. Ами той първо събрал пари. Откъде ги е събрал тия пари? Ти що не събереш? Щото кой да пие с просяците в парка? И днес си ги водил на закусвалня. И това знам. Комшийката ми каза. Черпил си ги кюфтета със доматен сос. Ето на – и ти събери пари и ти продавай там морски свинчета, кафе или каквото трябва – и стани богат.
- Татко, откъде да ги събера тия пари?!
- Ами откъдето намериш. От там ги събери. Ти като пиеш и пушиш с какво плащаш? С каквото плащаш – това го събери – и си отвори магазин. Не си офицер вече – аз го разбрах, разбери го и ти. Кюфтета със доматен сос! В това военното училище се научи ти да пиеш и да пушиши. Да се сприятеляваш с кого ли не. Не е хубаво това. Ще се държиш на положение.
- Добре де. Дай ми пари на заем.
- Какви пари?
- Ами да започна бизнес. Ние живеем в капитализма. Хората без капитали – не са живи. Те не участват в тоя живот. Все едно че не са се раждали. Дали се жив – дали си умрял – няма значение като нямаш пари. Едно време – нали беше много хубаво - къде са ти капиталите?
- То тогава капитали нямаше.
- А какво имаше?
- Заплата. Обикновени пари.
- Ами дай ми обикновени пари тогава.
- Аз пари нямам. За какво са ти тия пари? Да спонсорираш просяците. Скитниците да събираш на тайфи...
- Да отворя магазин.
- Отвори! Откъде да ти ги дам?! Ето купил съм ти и легло и лампа и тоя стол. За мене - бастун. До тук ми стигнаха парите. Ти като можеш повече – заповядай. Ти ще живееш от тук нататък – не аз. В капитализма или там каквото е...За това пари няма да ми искаш. Разбра ли – сам ще се оправяш. Сам.
- Добре, добре. Завий се с това одеало. Ето ти водата.
- Има си банки. Там иди. Не при мене. Те дават заеми. На пълнолетни. Виж го ти! Пари ще ми иска. А аз...аз съм пенсиунер- инкасатор. Столове, легла, маси, лампи, паркет! Абажур! Тапети на цветя съм купил – какво съм купил...
Петър Лупов загаси осветлението. После бавно притвори вратата на стаята. Съблече се гол и влезе в банята да се къпе.


- А тоя пич ми е съученик – говореше Марето на пейката под която вече
бяха наболи кокичета и минзухари. Тя говореше, а Христо Хайтов и Капитана слушаха– Познаваме се още от гимназията. Аз го срещам и му викам. Айде да те черпя една бира. „Не – вика аз не мога така – аз си плащам. Сега пари нямам. Друг път ще пием бира.”. Аз го разбирам. Защото човек като го почерпиш той може да ти вика наздраве, да ти се усмихва и всичко. Но някъде отзад в главата му – това се забива като карфица. Че го черпиш. И тоя вика – „Не! – аз си плащам.” И минава така време нали и пак го срещам. Гледам го така – костюмара. „Станах – вика шофьор – на една наша съученичка” – аз и нея я познавам. И така по оправил се значи, вика „ Аре сега да те черпя една бира.”И аз се съгласих, защото на мен не ми пречи. Аз съм разведена и може да ме черпят. Тоя ме почерпи – оня ме почерпи. Не знам кой го е измислил това черпенето, но отидохме да пием бира. И той ми разправя – бил много добре – тя нашата съученичка е директорка на една банка. Не я знам сега каква банка. И той една много скъпа кола кара, топла, с кожени седалки. Не я знам каква марка. Надул парното – вътре мирише на парфюм. И той седи по цял ден на топло и на парфюмирано. Виси като каиш, докато я чака по разни важни срещи. С една дума – много хубава работа. Хвали ми се той. Защото ми разправя как преди това ходил там в социалното, труд и работна сила ли е...И им казал – дайте ми някакава работа. И те му дали една работа. Да мете му дали. Една метла му дали и една заплата. Обаче той хвърлил метлата и казал: Аз какво ще я правя сега тая заплата. Ще я ближа ли, ще я мириша ли, за нищо не стига. Сметки ли ще плащам. Деца ли ще гледам. Ще ям ли?! И им тряснал вратата на тия от труд и работна сила ли са там или от социалното. И добре, че била тая нашата съученичка, защото колата й много хубаво мирише...И заплатата – много приятна. Та за това ме черпи той даже две бири. Обаче после чух – от едни други наши съученици – че банката фалирала и тоя пич и нашата
съученичка ги уволнили. И сега тия дни, пак като беше светнало слънцето и излизаме така с другите жени да пием по едно кафе, по една бира, на слънце малко... кой каквото иска. Мене и там ме черпиха - за здраве. Имаше даже и такива с детски колички, с кучета. Да подишаме чист въздух. И изведнъж го гледаме тоя пич...Пъхнал ръце в джобовете. Гледа надолу и върви. Блед като...като ей тоя минзухар. А ние му викаме „Ееей! Чакай бе, пич! Ела тука да пием по една бира! Обаче той – не!” – цепи направо и не ни вижда. Жълт. Окъсан. Синьо под очите. И аз тръгнах след него и другите след мене. Той не спира. „Чакай, чакай, бе ! – викам аз след него и тичам. И другите след мене с детските колички и кучетата. И така през две три улици и той падна. Настигнахме го и го заведохме на лекар. И там вече лекаря какво каза - много не разбрах. Но разбрах, че нещо във мозъка му. Тука, отзад се е забило като карфица. И за това е припаднал. От срам и притеснене.

- Я стига. Да се разтъпчем малко – предложи бившия капитан, когато тя
спря да разказва.
И тримата отидоха в магазина където той купи на Марето шапка въпреки че зимата вече свършваше.А за себе си и за Христо Хайтов избра - две карирани сака с метални, сребристи копчета, на които беше щампована котва.
(Следва)