автор: artcook

Иван прекара няколко дни в изчакване на Карловската гара. Беше си пуснал брада и носеше тъмни очила, за да не го познаят. Времето беше неочаквано хубаво, а март още не бе преминал, пролетта набъбваше отвсякъде и дори нощем, около гарата, вече не миришеше на пушек и пържени кюфтета, а на нещо романтично и отминало, което караше старато му сърце да бие по-спокойно и уверено.
И може би затова, когато заобиколи стария локомотив Шкода, и се качи в него беше напълно спокоен и уверен. Знаеше, че все някога ще се случи – по принцип беше забранено, но на тази гара престоят беше голям и не рядко и двамата машинисти слизаха от машината – да не се наплюскат с мазни кебапчета или за бърза свирка от дежурната циганка на втори глух.
Огледа с любов кабината – малко и задушно пространство, в което бе минал почти целият му зрял живот. Прочете набързо табелките, коите бе чел хиляди пъти. Погали лостовете, прекара пръсти по таблото, обърне се да види дали е попълнен правилно плана за трафика на композицията. И след като въздъхна дълбоко завъртя ръчката, дръпна предпазния лост, натисна няколко копчета и чу познатото, охкащо-скърцащо потрепване, което винаго го бе изпълвало с очакване и радост. Влака тръгна. Не можа да издържи и провеси глава през прозореца – на перона настъпи объркване и суматоха – хора се опитваха да се качат в движение, други пищяха и ръкомахаха, а началник-движението се появи и загледа движещите се, мръсно-матови стъкла на купетата с изумление и отчаяние. Иван натисна силно копчето за сирената, чиито звук изпълни ранното утро, разцепи тишината и си проправи път към изгрева, който го чакаше там – на морето, което никога не бе виждал.
Иван ускори до максималната скорост за този участък. Представи си каква суматоха е във вагоните. Може би малко съжали хорицата, които недоумяваха какво става, но бързо забрави за тях. Имаше 2 часа и половина път пред себе си и трябваше да внимава. При тази скорост и най-малката грешка можеше да се окаже фатална. Но нямаше кой да го спре. Сега по всички гари се грижеха да освободят пътя за влака-беглец. Друго не им оставаше – нямаше сила, която да спре устрема на стотици тонове метал. Устрем към морето, което Иван никога не бе виждал.
Започна да се съмва съвсем. Покрай локомотива плющяха дърветата, наклонени на запад от голямата скорост. Полета с жълтурчета и ухайна млада трева се размазваха в насълзените Иванови очи като картини на Сезан. Влака мина със свистене през Карнобат, прекоси Айтос със задъхан трясък и пое по правия участък към Бургас. Последните 34 километра. Иван познаваше всеки камък, всеки храст по този участък. Колко ли пъти бе пътувал по него? Хиляда? Две хиляди? Бе спирал на метри от края на линията на Бургаската гара, на 1 минута пеша от плажа, но никога не успя да зърне морето от близо и да се потопи в него.
Машината се тресеше в несвяст със сто и четиридесет километра в час. Но двигателите се държаха добре – стара чешка изработка по немски патент. Влака навлезе в района на бургаската гара. Иван мерна полицейски и пожарникарски коли, които се препъваха по паветата на шосето до линията. Релсите започнаха да се разклоняват шеметно като букети полски цвета. Ето я и жълтата сграда на гарата. Същата като тази във Варна. Тук трябваше да се движи с 30, а стрелката стоеше твърдо на сто и тридесет. Композицията се разклати силно на последната стрелка и влезе в секцията на перона. Хора махаха неистово и крещяха с почервенели лица, но Ивановото лице грееше с мека усмивка. Локомотива помете стоп-релсата, подскочи нежно и заора мрамора на перона, мина като ракета през багажното и леко очукан се понесе през градинката с жълтурчета пред гарата. Лицето на Иван кървеше, устата му се изпълни със солен вкус, но очите му вече мяркаха синьото море, което се приближаваше със шеметна скорост. Последни метри – няколко пейки, една бетонна чешмичка и машината заби в пясъка на бургаския плаж. Иван излетя напред, а зад него във въздуха се носеха като лястовички черно-зелените вагони, куфари, бухчи и хора. Той се порадва за кратко на усещането за безтегловност и цопна в студеното море, изпълнен със смесица от чувства, които не би могъл да опише, защото черепа му се разби в стара, ръждясала джанта, само на 80 сантиметра дълбочина в морето, което така и не успя да види добре.