автор: viktor

За моите малко десетилетия на тоя свят си мисля, че сигурно само през първата половина на първото не съм съзнавал как го бутам тоя живот, бутам го с всичка сила напред ... да движи, да минава... Като че е някакво наказание, което трябва да изтърпя ...
Като тъпо парти в моя чест, на което не искам да бъда. На което искам да съм сам... Обаче някакви нагли гости ми крещят оцъклено: “Изненадаааа”... Точно като в шести клас, когат още не подозирах накъде отиват нещата. Изненадващо бе, че ми беше скучно и досадно, без да знам сам защо. Като да очакваш най-новия, як блокбастър, с много екшън и цветна наслада, а да ти прожектират допотопна черно-бяла класика с претенции. Ама това беше само началото...
Колко пъти съм си казвал по-нататък – давай бе, давай да избуташ и тоя срок... да избуташ даскалото... това тъпо лято... тая проклета зима... следващата.... стискай зъби, да мине и тая Коледа... и тая пролет... и тоя махмурлук... и тая каша... и аферата след нея ... и приближаващата се ... и кучката след това ... и свястната с дълбоките очи... дет ще те разбие... и пандиза, дет ще те довърши ... и свободата, дет си запретва ръкавите и тя да покаже к`во може... бутай, бе копеле, бутай да минава!
Житието ми е като филма “ Дежавю”. Гледал съм го още преди да ми го пуснат. Знам какво става. Кой оцелява, кой го утрепват, кой сам си е виновен, ама няма сили да се оправи... щото знае какво става...
Писнало ми е от тия сладнящо-смърдящи истории за пичове, дет все се изправят, дет все някога, все някак си побеждават, пречистват се и израстват и така до щастливия край.
Кой ще разкаже за тия кат мене, дет не ставаме, бог знае по какви причини? Дет не ни става. Дет не се изправяме и не продължаваме... ами се търкаляме в повърнато и чакаме ... щот кат не можеш вече и сам да буташ, да върви как да е, поне можеш да чакаш да мине ... как да е ... пред тебе, ако си късметлия или ако си баш шибан – през тебе.
Всичко минава през тебе. Няма как . Мож да ти се струва, че е само пред очите ти, отвътре. Че си някак отгоре или встрани и не участваш. Надигнал си се кат облак по обед ... Ти си сивкавия залез над предградието и нищо не те докосва. Всеки момент ще потънеш... Ще се изтърколиш, налапал се с прах... пръст... с лайна... само така ти се струва. Всичко минава през тебе. Ама ти не си релса, нит шосе. Там ти е проблема.
И всичко това без музикалното оформление на тия идиотски рожби на седмото изкуство. Как ме нервят само! Като почне да увива там някаква гробна мелодия, някакво тънкострунно-протяжно-ръчкащо в джигера парче, като се занадсвирват тия ми ти виоли, китари, пиана... Като че ли в живия живот е така!
Не, нямаше никаква музика. Никога до сега. И вчера, като пробвах да се задържа... да стана... да остана... Нито един топъл звук, нито нота тъжна красота. И оня ден никаква мелодия не разкраси тягостната тишина, последното мълчане помежду ни... Нищо не акомпанира на онова болезнено скърцане на старата врата, дет се лашкаше от повея, както се лашкаше пердето над жълтото лице на единствения ми приятел от детство. Нито аз му казах “сбогом”, изпълнено с някакво разтърсващо соло на десет баса, нито той ме погледна мъдро и запя... В никой от онези бавни и безкрайни месеци, в които изкара на легло, вмирисан и забравен, нямаше музика.
Не знам дали бе от самосъжаление, ама в един слънчев ден ми призна, че се радвал на въпросната мърлява завеса. Кат имал повече възглавници под главата си, тя понякога се раздвижвала така, че го докосвала по лицето. Веднъж му се присънило как първото му гадже дошло да го види. Първото, дет му разказа играта. Другите после нямаха какво да разправят... При мене беше обратното. Обаче и това мина без драматично музикално дооформяне. Ако не вземам в свои ръце тон-режисьорството, все ще съм си на глухо... на сухо... Аз сам си пускам да ми трещи до дупка, докат затряскат съседите по стената. Неблагодарници. Правя им филмово озвучаване, те бият кат тъпан стените...
А те бият ... на кухо. Всичко е кухо... Аз - почти глух... и все по на сухо. И в единия, и в другия ... че и в третия смисъл. Е, това вече е абсолютно самосъжаление. Ама така е, като те е бил роден баща и брат до... скоро. Останал съм с два лева в джоба. И с по две дупки ... и в двата. Обаче всичко давам и съм дал за още едно - до горе и на екс. Не ща повече да ме зяпат очите на майка му.
Ех, ако само тоя път можеше да е като на кино! ... Ядец... Тя остана сама. Черна, стопена... Краката някак ме довлачиха до нея, прихванах я и никой не заглуши със симфоничен гръм страшния вопъл, дет се изтръгна от гърдите й. Мразя да не знам к`во да правя. Единственото нещо, в коет ме бива, да не е прилично. Аз и без друго си бях депресар. То затова се бяхме сдушили с него... Ама оттогава не мога даже да бутам... да го тикам ...някак... нататък ... да го ритам и блъскам, та да минава...
Някъде в началото си въобразявах, че зад голямата планина ще се открие низина, окъпана в слънце, затрупана с цветя, боровинки, поточета, кротко пасящи стада... това, на коет му се вика – рай. Никакви непреодолими скали, рифове, бездни. И се катерих здраво, драпах. Върхът позволи да го яхна. Хилих се самозабравено, мятах зелените кичури на незрялата си чутура, докат оня не ме хвърли в сянката на измамното си туловище. Потен, продухан от недорасли ветрове (кат мене), дет не знаят накъде са тръгнали, какво искат да завдигат по пътя си, какво да помитат, лежах дълго по очи...
Лежах и щедро ги изсипвах от съдържанието им, докат ми олекне. После лежах по корем, та да изхвърля и неговото чудо... докат ми олекне. Сетне – по гръб. Да смъкна и неговия товар... докат... След това по задник... бре, не олеква бе! На голямата ми уста... На глава ... Докат се изпразня от всякакви пълни и празни мисли, от предсъмнения и следчувствия. От всичко. Докат стана толкоз лек, чак измислен, та да мога да продължа нататък.
Човек трябвало да се изпразни съвсем от смисъл и амбиции, да се зареди с концентрирана празнота – лека и светла, та да мож да върви напред – нещо такова ни казваше треньора по бойни. Най-тъпото е, че неговото изкуство не му помогна. Срещна го пълната простотия на хора, дет не отбират нищо от тия възвишени приказки и го гръмнаха по правилата на всеки долнокачествен, безсмислен фарс.
Бутам го, все още го бутам животеца пред мене. Все ще го избутам някакси. Планините се снишиха, станаха хълмове, хълмовете – баири, баирите – бордюри... прости павета по пътя ми. Аз ги преодолявам, тъпчейки, заобикаляйки, прескачайки, спъвайки се. Даже в тях. Страха ми взеха тъкмо тия, простите работи. И вече съм без него. Ама кат нямаш шубе, вършиш безстрашни глупости и след туй ... пак лежиш по корем, по очи, по нос... Съдържанието им край няма. Ред сълзи, сополи, кръв, пак отначало.То са реки, то са порои! ... Тънки, разкъсани нерви, изпосталяли надеждици, бивша голяма, вече разбита уста – пак сипе ругатни по дяволите ...
А някакви филми се въртят без да спират. На фестивал ли съм? Кой ми ги пуска в черепния киносалон, без музикално оформление, без звук? Само образи, места, тела... тела и пак пороища. Това ще да е моето, ново мокро кино. Ама не е голям кеф. Други посетители няма. Сам съм. Няма на кой да му пука, че няма пуканки. На екрана често се пукат... глави... глухо. После идва оная, с дълбоките очи. Колкото ме издигаха гърдите й, толкоз по-навътре падах в зениците... Как дишахме с нея по стръмнината, издъхвахме без да сме стигнали връх. Тя палеше лампа, взряна, аз се затварях, преди да съм се удавил в черното на откачения й поглед. Преди да ми е запратила примката на някоя от коварните си въпросителни. Що за усещания бяха?... Без малко да се превърнем в нормални – изсмя се веднъж истерично. Без малко да ми хареса повече, отколкото да ме заболи. Бях на ръба ... да се влюбя.
Паднах от страшно високо. На краката си. И всичките ми вътрешности се преобърнаха, и бях кат изкормен. Без малко да налучкаме пътя. Себе си. Онуй, дет толкоз дълго се бях надявал да го има и в мене, като във всеки “нормален”. И тя го беше усетила. Не се знаехме - от къде сме, какво търсим, накъде отиваме, ама се познавахме истински. Аз се познах в нея. Тя в мене срещна мъжкия си вариант... а-ха да се влюби. Ама се погнуси. Аз се отчуждих. Не си се представих с такава дълбока, страшна пещера отвътре. Утробата ми не може да роди нищо живо. Някой е сложил стражар с меч на входа, да не вземе нещо да се обърка и да пожелая да видя света и от другата му страна...
Все пак, за част от секундата, преди да си иде, аз видях как се вземаме в ръце. В нашите нарязани и продупчени ръце, докат оная с косата не ни вземе в нейните. Даже си представих как турям поредната халка от веригата, дет свързваше, дърпаше и душеше гръкляни, притваряше клепачи, разтягаше устни във вампирска полунощ и все не се отказваше да помири сетивата ни. Поредната халка, на безименния... на лявата... Абсурд.
Тя си отиде. Но той, моят единствен приятел, по-единствен от родния ми брат, беше до мене. Да ме задържи, да не падам пак ... сам. Падахме още дълго двама... Като в тежък, сюрреален сън призори, от който не успяваш да се събудиш. Докат не тряснахме. Докат не се размазахме долу... Той завинаги. Аз още събирам парчетата.
А навремето не се харесахме веднага. Бяхме малки момченца, намръщени, за да не личи, че сме втрещени от страх. Първо се ступахме здравата. После се гледахме на кръв... със свити сърца и юмруци. Докат не се сблъскахме с другите... И тогава си смъкнахме маските. Хм, отивахме си. Като камък на прозорец, като глъч на улица... Той беше страшен чешит. Викаше през смях: “ Бе то ние си смъкнахме гащите, не маските. Па после - горе ръцете! И като се видяхме що за смешници сме, решихме да не се издаваме и се съюзихме. Сами срещу останалите. “
В даскало вече бяхме неразделни. Нехранимайковци, непрокопсаници, неудачници... Той имаше майка и две сестри. Аз баща и брат. По някакъв или по-точно по всякакъв начин се срещахме и разделяхме през годините, докато пак всичко и всеки си отиде на мястото. Само аз и той, както в самото начало. Другите – отстрани. Моят вечно пиян баща, неговата шавлива сестра, крадливият ми брат (вярно е, че и аз съм крадец, ама не го правя, за да забогатея. Само от нужда. Пък той иска да трупа. Обира – за да трупа! ... Мразя крадците от алчност... Ама тогава що и себе си мразя? Може да е прав, че съм отрепка. Така си е... ) И пак шавливата – щъкаше, шаваше из мислите, из нощите ми. А-ха да сгреша, да загубя него зарад няколко отчаяни часа с нея... А ученолюбивата – все над книгите. Мълчаливата му майка - уморена... от нас, от дивотиите ни, от самота, от бутане и избутване. От напразно очакване, че като избута това - най-сетне ще се появи не хоризонта другото... Е, появи се... И ни помете. Смаза ни.
Всичко това вече няма значение. Аз трябва да продължа да изтласквам. Хм, най-комичното е, че май ще сменя спротната дисциплина. То при мене е все така, все нещо не съм схванал, нещо съм пропуснал. В негова чест, вместо да се напъвам, ще почна да вися. В един от последните ни разговори недоразумението лъсна. Философията му се оказа по-инаква. Пък аз бях убеден, че сме еднакви. Без малце да се окаже истински оптимист! ... ако може да му се вярва ... Както си лежеше, вече приличен на покойник, докат пак се чудех как да го “разтуша” изведнъж заговори.
- Виждаш ли, колко са прави хората като разправят, че животът висял на тънък, копринен конец? Моят се оказа бая калпав и неразтеглив. Ама не се бой. Полюлях се, попремятах се, напънах го доста... ще се скъса скоро, усещам. Обаче ще тупна оттатък, в една страна пълна с копринени буби, които чакат да запредат нова, изящна и тънка нишка. А тя ще се опъва още по-изкусно и някой ден няма начин да не се засиля така, че да се изстрелям обратно в страната на пеперудите. Бъди спокоен! Голямо люлеене пада. Отсам и оттам. Страшна акробатика и в тоя, и в оня цирк.
Не знаех дали говори сериозно или просто се залъгва...
- Без предпазни въжета, без двойни, омекотени подове... всеки се размята, опъва, преобръща, лети, прави салта, кой както може. Докато направи последното – салто - мортале. Но щом излети в отсрещната страна, движението не спира. Не може. Всичко е движение! ... Пък най-хубавото е, че по-еластичен и по-издръжлив от всеки конец на живота, е невидимият конец на надеждата. Той е по-важен...
- Не вярвам - помня как му се противопоставих. - Човече, няма нужда да ме успокояваш! Нишката на мойта надежда излезе не достатъчно надеждна. Сдра се отдавна. Ама що смяташ, че без нея не може? Аз си вися на другата и хич не ми дреме. Човек може да съществува и без надежда. Щом коварната, копринена връвчица на живота е благонадеждно завъртяна около гушката му, няма страшно. Не ти стига въздух, нямаш размах, ама си жив. К`во повече?
-Ти употреби точната дума – “съществува”. А аз искам да живееш, не да съществуваш, не да буташ... Стига си бутал! Заради мене, опитай да се полюлееш, да се размяташ. Кой знае, може и да ти допадне. И сам няма да усетиш кога си почнал да летиш. Чу ли! ... Знаеш, всеки на смъртен одър има право на едно желание. Това е мойто.
... Мойта воля обаче беше да се налея до гуша с пиячка и да ме няма... Мойта воля излезе по-силна. От край време си беше така и сигурно така ще си остане... А може би той пък вече суче, преде новата нишка... докато при мен нощна пеперуда трепти до голата крушка и губи търпение да изгори самотата си. Тая опърлена тишина ме влудява. Е, предавам се. Настъпи моментът да пусна в ушите си музиката. Да се напълня до горе и с нея... Че всъщност, кой иска всичко да е ожулено до живо месо като в живия живот? ... аз вече не.
В твоя чест... и памет, братле!