автор: mitko_jordanov

Ако съм бял, не се опитвам да докажа, че не съм черен. Белотата прозира и през най-гъста мъгла. В нея дори слепецът намира своята посока. Не се опитвам да покажа, че мъглата не е черно петно, просто я издухвам за да запълня липсата на белота.

Показването е болезнено, но прието. Скриването е страшно и убийствено. Какво правя, когато се стремя да скрия, да излича следите, да не допусна наличието на истина? Заблуждавам. Кого? Този който знае своята посока? Едва ли. Той ще намери пътя в мъглата. Защо? Страхувам се. От това, че другият няма да я приеме – крия себе си от него. Не искам да има такава истина за мен – знячи не съм бял. Няма да ме приеме, както аз не бих го приел, ако не е бял и затова скривам тъмното петно. Въртя се като Луната, чаровна и привлекателна, но винаги на определено разстояние, за да се скрие гърбът.
Всеки има своите тайни, но когато те касаят Него или Нея това е липса на споделеност, наличие на отдалечаване, така миг след миг, в един ден се събуждаме на километри. Оглеждаме се и искаме да се върнем, но се налага отново да „превземаме крепостта”, а тя става все по-костелива, а ние все по-беззъби. Никой не бяга от любовта, а се отдалечава, защото се чувства прогонен.
Ако бъдеш себе си, ще си истински и ще срещнеш истински, останалото са разминавания на светофара. Светва зелено и всеки поема в своята посока, на следващия светофар нови секунди за неслучена среща.