автор: na_de

Този разказ е за малките, дребни и хубави изненади, без които животът нямаше да има вкус.

Играем навън на „Шарена калинка / литнала в градинка”. Ивко е избрал Еми, негова братовчедка. Спира пред нея: „Нито ти, нито ти / ей това за мен цъфти!”
Еми е наистина като калинка или по-скоро като кукла: нежна, гальовна, дребничка, с руса, чуплива коса, същинска кукла Барби...
- Госпожо, искам Еми да се трансформира в пеперудка!
- Какво означава тази дума? – питам, приятно изненадана.
- Ами да се превърне в пеперуда...
Ивко също е готин, беличък, дребничък и много, много любознателен и интелигентен.
Къщите и на двамата са в центъра, нови, големи.
Двете майки са сестри. Обикнавено идва да ги взема от училище едната.
Ивко и Еми са неразделни. „Имат много силна връзка помежду си!” – казах веднъж на майката на Ивко. „Той със сестра си така не се разбира!” – отговаря тя. „Единият като плаче, и другият се разплаква...” – продължавам.
Така си е.
Обикновено Еми започва първа. Като приклепне два-три пъти с клепки – сякаш маргаритки капят от очите и!
Ивко тутакси дотърчава на два скока до нея – и вече я е гушнал...Тя сякаш само това чака, избърсва сълзите и вече е доволна.
Обаче – да не се разсърди!
Тогава започва голямото молене. Той я моли, тя се прави, че въобще не го вижда.
Накрая Ивко тъжен, идва до бюрото ми:
- Кажи и, госпожо, да не ми се сърди, и да играе с мен!”
Умен е, но е малко непохватко. От всичко, единствено шапката може да си сложи правилно. Яке, шал, ръкавици, слагането им е проблем. Налага се Еми да се грижи за това. „Я се виж, казвам, голям си вече, учи се сам да се обличаш!”
През пролетта в допълнителният модул по физическо възпитание си направихме малка разходка до реката.
Красиво е! Клоните на крайбрежните дървета са се надвесили над водата, там тя е тиха, гладка, матова и имаш чувството, че е твърда и можеш да вървиш по нея, а навътре тече бурна в широка лента, път, който срещу „Острова” се разклонява в две посоки...
„Островът” е точно на завоя на реката, нисък и зелен, малък птичи рай...
Децата се пръскат край брега, някои отиват надолу към завоя... Виждам, че след малко се връща Роско, развълнуван:
- Госпожо, там има един бояч!
Боже, разтревожих се, ще им се случи нещо лошо на децата, всякакви типове ги има тук... Хуквам надолу по брега!
Отдалече виждам някакъв човек, децата скупчени около него... Издърпвам две.
- Здравейте! – поздравява човека.
Леко пълен, с голяма мека шапка и брада. Пред него триножник, в ръката му четка.
Поздрави и продължи да рисува.
На статива, „Острова” е същият, но някак нереален на картина, обвит в мъгла, сякаш застинал между небето и земята...
- Рисува „Острова”, госпожо, казва Оги, и сочи картината: хубав е!
- Нали говорихме за различните професии – казвам – какъв е, щом рисува с бои картина?
- Бояч! – уверено отвръща той.
Аха. Това бил, значи, бояча.
А пък Ясен го поправя:
- Не бе, кажи: рисувач!
Стоим и гледаме художникът как рисува.
По едно време се сещам да ги преброя, оглеждам ги, двама липсват. Ивко и Еми.
А така! Пак се притесних. Къде ли сега пък те са се запилели...
Тръгвам обратно нагоре. Слава богу, виждам ги, стоят двамата край брега, навели глави... Досами водата, един до друг, хванати за ръка и нещо тихо си говорят...
Заставам до тях.
- Хвърлихме паричка, госпожо – казва Ивко – да не се караме повече и да не се сърдим!
А малката Еми добавя:
- Така се прави...
Чуваш ли, читателю?
От децата ли, мисля си, дойде време да се учим...
Кои от вас, застанали един до друг, хванати за ръка, са хвърлили паричка в реката или в морето и са се зарекли в нещо?
Скоро май не сте го правили, нали? И аз не съм...
Хубаво е да го направим някой ден! Нищо, че вече не сме деца.