автор: diadoto

Беше мръсен, опърпан и брадясъл.
Несъзнателно се опитвах да го заобиколя, за да избягна предусещаната воня. Спряха ме втренчените му в мен очи и прокрадналото се в главата ми, самолюбиво и архаично: „Аз не отминавам...”
- Май не ме позна? Пепи съм бе. Виж на какво съм заприличал. Леля ми, всичко продаде и апартамента, и беемвето - петица. Бях в „Пирогов” с измръзвания и после ме настаниха тука, ама само за преспиване. Няма храна...
- Лошо... – измънках, в опит да си си спомня нещо за този Пепи.
Принципно не съм безразличен към страданието, а щом съм познавал човека...
- Виж, нека да те помоля нещо.
Съпричастието ми изчезна. Обичайно подминавам професионално просещите. Разпознавам ги по тона и по думите им.
- Не, не!
- Чакай бе. За пръв и последен път...
Тръгнах си, като да побягнах.
Ядосвах се на себе си: „Хванах се на въдицата. Не помогнах на човека.”
Питах се: „Дали ги е имало апартамента и беемвето - петица?”
„Пропил ги е. „ - си казах.
Вечерта дълго рових в спомените си за приятели с име Пепи. Чудех се, дали не подминах някой от тях.