Погледнах срамежливо
своята душа,
сгушена в черупката на деня.
Подлъгах я красиво
с думи и с тъга,
с онази мъка, водеща навътре.
Показа се едва,
замалко да изпусна
лъчът й светъл,
от който разумът ми ослепя.
Попипах плахо с пръсти,
но черупката й вече не ме пусна.
Тогава мислено
отрязах си ръцете,
очите си изстръгнах,
накъсвах се,
докато мисленето спря...
Останах да се люшкам
до полуда,
свободна само с моята душа.