автор: aknital

Действие първо: Тя - Мария Николова и Той - Мишо Илийков
Преди да се срещнат, тя била пъргаво девойче, което умирало от желание да тича по плажа на родния Бургас, да се пече на слънце до пълно "изпържване", да се къпе в морето и да си играе на артисти.

Семейството и било добро, християнско, където майката и бабата въртяли къщата и спазвали старите добри традиции. Обичали празниците и винаги, когато наближавали, в дома им наставала весела суматоха.

После времената се променили, ходенето в църква говорело за упадъчен вкус и така Мария придобила някакъв комплекс, че посещението в Божия храм е нещо отживяло.

Сега си мисли друго:" Бога е един и както и да го наричат - Иисус, Аллаха, Буда и т.н., той е един за всички. Тази година, когато Мишо се разболя в Златоград и минавах край джамията, се помолих за него. Същото сторих и в църквата. За мен истината е, че когато човек се моли, той изпада във вид медитация, релаксира и по този начин се успокоява."

Той е актьорът Мишо Илийков - израсъл в приказния Златоград в още по-приказната планина Родопи. Детството му минало под сенките на камбанарията на църквата и минарето на джамията. Сигурно се е питал какъв е? Струва ми се, че понякога все още мисли над този въпрос и ако не е отговорил за себе си, другите ще рекат - Мишо е един добър, мъдър човек. Този въпрос, който се повдига от политици и историци все още мори родопското население, без някой да се интересува, че нараняват най-потайните кътчета на човешката душа. Религия? Боже мой! Та кой оставя хората в Родопите да надникнат в себе си, да се самопречистят и сами да изградят храма в душите си?

В семейството на Мишо почитали празниците - и Великден, и Байрама. Баща му бил комунист, първият председател на Градски народен съвет в Златоград след 9 септември 1944 г. Много добър и уважаван човек! Само дето не искал джамии в Родопите...
- Дядо, бащата на майка ми, не харесваше работата на тате. Все викаше, добър човек е, ама що работи тая работа, бе! У дядо имаше много остатък от традициите, майка ги пазеше. От него ми остана един часовник, който беше донесъл от посещението си в Мека. Беше се превърнал в нещо като родов белег, реликва. Преди няколко години, когато играех в "Джендем хан" , бях на сцената с него. Почнах да го нося в себе си. Една вечер в Сливен ме нападнаха цигани, набиха ме, обраха ме и ми взеха и часовника. Сигурно са го продали за 2-3 лева...
Тъга по детството
Жената винаги тъжи за чистотата и искреността. Не че животът притъпява тези черти, просто жената винаги им отдава много по-голямо значение .
Мария: Тогава гледах на света с отворени очи и се радвах на всичко. Но...времето минава, дните ни умориха и вече като че изгубих способността да се радвам на дребното, да си отвлека вниманието от неприятностите.
Мишо: Има много неща, за които да се разтъжавам. Когато последно си бях в Златоград, кой знае защо, обиколих всички бърчинки (баири б.а.), по които съм ходил като дете. Беше чудно красив ден! Вечерта си легнах щастлив, а на сутринта се събудих изтръпнал, схванат... и с инсулт!
Действие второ: Семейството
То, естествено, тръгнало от сцената, нали и двамата са актьори. Каква е била закачката - те си знаят, но преди 37 години дошла "сляпата неделя". И така, след едно представление на пиесата "За честта на пагона" от Камен Зидаров във Велинград, двамата почерпили колегите си и екипът, наречен семейство бил сформиран.

Днес домът на Мария и Мишо е средностатистически панелен дом с олющен вход и белези от течове по коридорите. Жилище на артисти - малко мебели, но с история на хора, които цял живот са създавали изкуство, пътували са, радвали са театралите, чувствали са обичта на публиката.

На шкафа им стои статуетката на "Ааскера" - първата присъдена награда у нас за театрално изкуство. Честта да е Първи, е на Мишо Илийков, за ролята му в "Джендем хан" в театър "Сфумато". Сега "Ааскера" стои самотен и забравен, макар и високо върху шкафа. Струва ми се, че въпреки метала, той е покрусен, потъмнял е от някаква негова си жал, смалил се е от обида. Искам да я видя, чувствам особено вълнение и страхопочитание, представям си как при връчването и тя е блестяла от гордост, как са я гледали хиляди очи, мечтаели са за нея! Та нали е била Първа!

Сега е прашясала и вече не и обръщат внимание. При тоя живот кой ти зачита подобно отличие!
Мишо:" Сещам се как преди време се разхождах край училището, а от прозореца се показаха група момчетии и почнха да ми викат :"Ей, дядка, много куцаш бе, що се влачиш така? Айде бягай на Карандила!" Смееха се, подиграваха се, а аз - като самотен корабокрушенец. Нервът на крака ми блокира съвсем и не мога да мръдна. Такъв яд изпитах! След малко към тях се присъединиха и момичетата. Знам ли какво стана - от звънките им гласчета ли, от добрата енергия, която излъчват ли, но намерих сили, сложих шапката си на тояжката и я завъртях в знак на поздрав. Всички се засмяха, получи се нещо като закачка, това ме отпусна и можах да продължа."

Дали тези деца са допускали, че се подиграват с един национален актьор, дали са си представяли, че е играл на европийски сцени, че е носител на най-престижната театрална награда...едва ли.

Мишо:" Целият ни живот беше като на театър. То...и живота е такъв. А сега ...тя с инфаркт, аз - с инсулт..."

Мария: Е, не че не ми се е искало понякога да се махна, но човек не може да избяга от себе си. Когато се случи криза в семейството, вината винаги е и у двамата.

Какво е Мишо за мен? През различните периоди от живота ни, различно. Бил ми е и приятел, и враг, но в момента всичко е уталожено. Сега се старая да му помагам, иска ми се да живеем спокойно старините си.

Мишо: Какво е Мария за мен? Опора, тояжка, на която гледам да не се опирам много. Предпочитам да куцукм и да не тежа с подпирането си.
Любовта за двамата
Мария: Любовта е всичко! Без нея не може. Тя е нещо с много лъчове: търпение, уважение, светлина, тя е слънце, без което не можем. Любовта трябва да носи радост, а не да наранява.
Мишо: Любовта ли...забравил съм.А бе любовта е понасяне! Всичко трябва да се прави с любов, на всичко да гледаш с любов. Дори и някой да те дразни, опитай се да го разбереш, за да не намразиш.

Човек, като е млад си мисли, че винаги ще може всичко, ще е здрав и прав. Да, ама не било така, то можело и да се пълзи към гроба.
Мария: Семейството е грижа. Има хубаво и лошо и трябва сила, за да издържиш. Семейство без деца не може, а после и внуци. Това дава най-трайната радост, те са ни белега, правят ни щастливи и става така, че не само да псуваме живота, който сигурно ни е даден за добро.
Прошката
Мария: Трябва да си прощаваме. Така все едно, че се отърсваме от лошата енергия. И двамата сме допускали грешки. Всъщност бих забравила обдата или лошото, но дали точно това е прощаването?
Мишо: Е, на тези години вече бих простил всичко. Само не прощавам да ми тряскат вратата. ( Смее се.) А бе изнервен съм, а Мария - тряс!
- Забравям, бе Мишо!
Действие трето: Животът днес
Отново поглеждам към "Ааскера", към старинния шкаф и домакините. Уморени са - няма що! Чудя се къде е оптимизмът, радостта, така ли очите ни се затвориха за тези най-ценни и човешки неща? Защо тези добри хора се сещат за туй-онуй и се чудят къде са им снимките? "А, ама май повечето са в Бургас!", казва Мария и все пак вади един плик и един албум. Колко красиви са били! Тя - по детски усмихната, дребна и чаровна, той - едър родопчанин, силен като дъб, висок и прав като бор...

А днес...дишат дълбоко, ходят бавно...
Приятелите.
- Почти никой не идва. А и туку виж, засекли се хора, които кой знае защо не се понасят! Е, някой вземе, та се обади по телефона и това е. А бе и с приятелите става много трудно. Всеки с проблемите си. Едно време в Самоков ги имахме много, а сега... ( и двамата въздишат, защо ли да питам повече)
- Чувствате ли се обидени от държавата?
Мишо: А бе всички са обидени. Държавата гледа на нас като на чужди хора, затова и ние се отчуждихме от всичко. Ама защо да съм обиден...не съм! Що държавата да се грижи за мен, какъв съм и аз?

Лошото е, че нямаме кураж! Вече чакаме да долазим до края си, но дано да не е драматично и ако може - да не боли!

Какво да чакам?
Мария: Стига с тия мрачни краски, бе Мишо! Я гледай позитивно на нещата! А държавата все пак трябва да се грижи за всички хора, нали сме нейни граждани, данъкоплатци!

П.П. Тази среща беше през 2005 година, когато Мишо още ходеше, подпирайки се на тояжката. Днес старата ми дружка се хвали, че всеки божи ден, независимо какво е времето, ходи на разходка до някаква местност над Лифта под Карандила. Десет километра ги удрям като нищо, казва той . Затова се върнах към тази история, за да разкажа за човек, чиято воля за живота е силна като Балкана. И ако има отчаяни хора, че всичко е обречено, да знаят, че много неща са в ръцете ни. Е, Мишо Илийков го доказва и не ги е изтървал…

Без драматизъм за живота: Латинка Минкова