автор: Princesssa

Кралят въздъхнал. Трябвало да вземе решение. Въпреки всичко, въпреки себе си. Добре знаел, че всъщност силата на владетеля се крие в способността му да взема решения в правилното време. Независимо от това дали самите решения са грешни или не, важното е в мигове, в които е нужна решителност, тя да бъде проявена без капка колебание.
И кралят решил. Това било най-тежкото решение в живота му, нещо в душата му веднъж завинаги се изпепелило, а очите му се наситили с мрак. Слънчевите лъчи на замъка изведнъж избледнели, есенният скреж, покриващ стаите, обвил и сърцето на монарха. Но решенията се вземат, за да бъдат следвани, а проклятието на силните било в това, че те не само съзнавали това много ясно, но и имали силите да го изпълняват.
И кралят се отправил към двореца си, остарял преждевременно. Отпуснал се в леглото си в кралската спалня, но дълго време не успявал да заспи. Нощните спомени нахлували в главата му и за първи път разумът и чувствата били толкова единодушни. Но дългът си бил дълг… и той щял да го изпълни, макар че знаел- това щяло да го направи нещастен навеки.
Дошло утрото. Но нещата не станали по-мъдри. Само по-неизбежни.
Кралят се събудил още преди слънчевите лъчи да успеят да отворят светли очи. И все пак… не можел да се предаде просто така, да предаде нея просто така. Затова се запътил към библиотеката и прекарал там часове в проучвания и четене относно ползата от Нощта. После се отправил към тронната зала, където провел редица разговори с изтъкнати учени, за да се убеди, че това, което щяло да разбие сърцето му, поне ще направи поданиците му щастливи. За три дни в покоите му се появили множество мислители и философи, с които спорел, които се опитвал да убеди… и да разубеди себе си, че това, което искат, е неправилно. Дните му минавали в дискусии, нощите- в терзания.
Но дошъл денят, в който да се отлага неизбежното било недопустимо. И кралят трябвало да се заеме със задачата си. Докато обмислял как точно да извърши немислимото, чул врява откъм площада и притеснено се отправил натам, за да види какво става. Там, по средата на събралата се тълпа, спорели един от мъдреците, появили се в тронната зала вчера, и възрастен дядо. Кралят веднага го познал- това бил един от най-уважаваните и обичани старейшини в кралството.
-Чух за безумния ви план-нареждал старецът.- Да искате да затворите Нощта… Това е най-абсурдното, най-нелепото, най-страшното нещо, за което съм чувал!
-Не си с всичкия си, старче-срязал го ученият мъж.- Как може да твърдиш подобни безсмислици?
-Безсмислици!??!? Че какво ще е свят без нощ? Как ще живеем без мрака?
-Че защо ти е мрак?
-Всеки има нужда от мрак. От мрака около и вътре в себе си. Тъмното не е страшно… стига да държиш демоните си изкъсо.
-Абсурдно! Защо им е мрак на хората? Та той носи само страх!
-Че какво лошо има в страха? Нали именно благодарение на страха осъзнаваме кои са важните неща за нас- онези, заради които се страхуваме. Нали именно преодолявайки страха научаваме кое е ценно, преодолявайки себе си.
Разберете- ние имаме нужда от Нощ! Тъмнината е необятност, възможност за толкова много нови открития. Тя развихря въображението, създава цели нови светове от нюанси и сенки.
-Никой не се нуждае от светове на сенки!-упорствал мъдрецът.- Хората живяха достатъчно в мрак. Сега, когато имаме възможност за вечно слънце, кой си ти, че да оспорваш подобна възможност?!?
-Хората живеят в мрак само ако сами го пожелаят. Просто е- всеки избира своя мрак. И дали изобщо да го има в живота си. За някои хора слънцето е вечно… въпреки Нощта. И така трябва да бъде. Нямате право да отнемате избора на хората дали и как да възприемат тъмното- в света и душите си. Нощта не прави никого по-лош, нито по-самотен, нито по-тъжен. Такива го правят хората.
-Лесно е да говориш така сега, тук- на площада, сред толкова много светлина и спокойствие.
-Лесно ми е да говоря така, защото съм открил слънцето в себе си и Нощта не ме плаши. От нея се плашат само хората, загубили устоите в душата си. Но дори на тях понякога мракът носи утеха, а не страх. Приспива демоните, лекува уморените сърца…
-Или създава нови демони, които никой и нищо не може да държи изкъсо-жлъчно го прекъснал мислителят на новото време.
-Демоните се създават от хората, не от тъмното-простичко отвърнал старецът.- И ако си мислите, че затваряйки Нощта, ще изкорените мрака от душите на хората… значи или не сте живели достатъчно, или изобщо не познавате света.
Аз ще се боря до последния си дъх за това да мога да се разхождам вечер сред лунна светлина и летен мрак. И да мога да стоя-ей така- взрян в тъмното нищо, слушайки диханието на света. Ще се старая всячески да запазя Нощта, за да мога да се наслаждавам на зимния сумрак и на дълбоката тъмнина точно преди изгрев. И на всичките среднощни тайни, които правят живота сладък, а спомените-дяволито усмихващи. И мрачните си мисли искам- да ми напомнят колко радостен е всъщност животът без тях.
Светлината омръзва, очите се уморяват… Оставете мрака, за да може да лекува раните от ярките и горещи дни, от парещите и светещи чувства. Дарете спокойствието, което всеки намира в тъмната вода на ручея в края на гората и оставете Нощта на мира. Ще ми се да знам, че има място, в което изчезват всички сенки на света, сътворяващи Тъмното… и че това място не е лошо място… само по-тихо.
Изведнъж на площада хората се смълчали, дори шумният мислител загубил дар слово. Кралят, стоящ на една от 32-те си слънчеви тераси, облегнат на перилата, едва сдържал сълзите си- от радост и надежда. Защото вече имал причина, истинска причина-освен любовта си, заради която да се бори. Заради която бил готов да се изправи дори срещу хората си, дори срещу слънцето, вярвайки в правотата си. Защото великите владетели се нуждаят не само от велики цели, но и от причини да вярват в това, че те са велики. И истински.
И кралят стиснал юмруци, сякаш за да покаже, че е готов да се изправи и срещу целия свят, стига да се наложи. Но не се наложило. Думите на стареца сякаш събудили хората от транс, отворили им очите и им показали правилния път. Онзи-без измислици, без самозалъгвания, със слънце… и мрак.
И учените, и философите изведнъж осъзнали, че свят без Нощ не може да съществува, че щял да е незавършен и сякаш неистински. Все едно в приказка да има добро без лошо… А кралят бил най-щастливият човек на земята. Осъзнал, че не е имало битка, от която да е излизал по-жив… и с по-силното усещане, че си заслужава да се живее. И че оттук насетне дните му щели да бъдат още по-прекрасни, а нощите- още по-влюбени.
И макар че разказвал всичко на любимата си, владетелят и думичка не споменал за тази история. Защото всеки се нуждаел от тайни. Дори и слънчевите крале, имащи смелостта да обичат Нощта… дотолкова, че да са готови да бъдат затворени с нея в най-мрачната и дълбока пещера в света.