автор: merkator

Вървя бавно сред изгорялата трева. Пепеливо жълто поле с изоставени, ръждясали нефтени сонди. Платото между Камен бряг и Тюленово. Вървя бавно, защото е адска жега. Виждам края на платото, виждам назъбените варовикови скали и морето след тях. Повехнало жълто, топло сиво и безкрайно синьо. Лек ветрец, нажежен въздух и миризмата на загниващи водорасли. Затичвам се с всичка сила през високата трева, изведнъж мускулите ми се впрягат в това- тичам без да се щадя, без мисъл за резерв.
Като преди финал. На десетина метра съм от бездната, последна крачка, стъпвам на ръба на скалите, под мен е морето, разпервам ръце, летя надолу с насълзени от вятъра очи. Спокоен съм, самоуверен, защото някак знам, че сънувам. Влизам леко в солените води и се разтварям. Разбирам, че съм част от морето и губя идентичност. Вече не съм аз, не съм нищо...просто море. Виждам делфини, водорасли, раци, миди, къпещи се туристи, унили рибари, огромни танкери, черни дълбини, високи вълни, призраци на удавени, ребра на потънали лодки, не избухнали морски мини, найлонови пликчета, спукани плажни топки, мъртва чайка, пасаж хамсия, но не съм вече аз. Разтворен!
И после се будя. Всъщност ме буди шибания телефон..."Време е за събуждане, точно време седем часа и тридесет минути."! Да ти го начукам! Мога, защото имам сутрешна ерекция. За съжаление тя отминава докато тичам през ледената къща към банята. Бърз душ, миене на зъби, бръснене. Обратно тичане, обличане, пускам сота и тръгвам из княжевските преспи. Бачкане, каквото сънувал- сънувал....сега бачкане!

Прибирам се смачкан от общуването и досега с хората, от безсмислените им постоянни брътвежи, от жалките им ежедневни оплаквания. Просвам се в леглото по слипове и си сипвам питие. Пускам радиото и спирам звука на телевизора. Единствено вечерите са наистина само мои, недокоснати и умиращи бързо. Прочитам малко от “Жандармът” на Мустян и паля цигара. Поглеждам към екрана, откъдето се сипе дъжд от лайна. Безмозъчни проституиращи журналисти, силиконени водещи на “риалита” с плоски сценарии, политици пълни с повърня, сериали с бавноразвиващи се артисти и режисьори за бавноразвиващи се зрители…

Колко е по-добре да си бавноразвиващ се от колкото не развиващ, каквито сме всички ние. Сива пихтиеста маса не виждаща по-далеч от границите, които й поставя системата и “обществото”. Да го духат всички…мамка му!

Плувам сам в лодката…стара рибарска лодка! Дървена, нежна, тъжна, бяла. Греба със всичка сила, изпъвам врат после изпускам въздух и се свивам. Вълните са насрещни и ту се изкачвам ту се спускам по тях. Солените им пръски са хладно приятни. Поглеждам през рамо напред. Остров. Стигам бързо до кея, връзвам лодката и тичам към колибата на скалите. Влизам през вратата и се просвам на одеалото застлало пода. Ниска масичка с потни ледени питиета, отпивам жадно, течността се стича по брадата ми и попива в нея. От другата страна на масичката седи жена. Черна дълга коса, присвити азиатски очи. Протяга ръка към мен и в последния момент виждам как нещо проблясва в дланта й. Забива дълга рибарска кама право в сърцето ми….викам, крещя и се мятам…

Събуждам се поемайки си дъх като удавник. Изстрелвам се от леглото и дишам учестено. Сърцето ми ще изскочи през гърлото. Оглеждам се. Моята стая. Лягам си и напипвам в тъмното кутията с цигари. Поглеждам часовника, три и половина е. Нощ.

Жалко. Това беше добра смърт на фона на съществуването ми. Не трябваше да поемам дъх, така щях да задържа камата в сърцето си и да умра в рибарска колиба край морето от ръката на ревнива индианска принцеса. Ухилих се на блудкавите си фантазии и наивните си сънища. Мамка му.

Все пак е нещо, когато живееш в кочината на Европа. Все пак е нещо.

В трамваят е топло. Има малко хора, защото се качвам от последната спирка. Не съм дупчил билет. За три спирки съм и рискувам. Слизам и тръгвам газейки в някаква шибана каша от мръсен сняг и кал. Всичките нюанси на сивото са около мен и най-вече у хората, у мен.

Вдигам щората на магазина, отключвам, пускам компютъра, събличам се и включвам касовия апарат. Сядам пред монитора и ми е гадно, че нямам кама в сърцето. Идва шефа ми…”Какво става?”. Какво да става мамка му?! “Колко пари имаме в касата?”. От къде да знам мамка му, аз в джоба си имам два лева! “Имаме ли да плащаме нещо днес?”. ИМАМ! Аз имам…цигари, кафе, обяд, бутилка водка…с двата лева?!

Усещам как изчезвам, избледнявам. Не става дума за шибаните пари превърнали ме в животно, защото ги имам точно толкова, колкото да си купя тоалетна хартия. Животните поне не си бършат задниците. Град пълен със сенки и зомбита. Със заплати стигащи им да задоволят единствено животинските си нужди, а понякога и не стигащи дори за храна. Дали все още някой се чука тук?

Явно да. Обажда се една бивша колежка…”Какво ще правиш довечера?”…”Ами ще запивам в един рок клуб.”…”Жалко…”…”Ебавам се, прибирам се в Княжево.”…”Имаш ли нужда от компания?”…”Не, имам нужда да ти скъсам гъза!”…”С удоволствие!”…”Къде е мъжът ти?”…”В Италия за три дни.”…”Взимай поркане и идвай.”…”Ок”…

Заспивам сред мокрите чаршафи. Три след полунощ е, таксито току що тръгна към града. Труп съм.

В трюма съм на прогнила дървена гемия, смърди на застояло и мръсно. Окован съм в пранги за една греда. Оглеждам се. Срещам погледа на една коза. Тя ме гледа втренчено и дъвче сено. Пред мен има метално канче с вода. Отпивам и изплювам бързо. Не е вода, ром е. Изгълтвам го до дъно. Очите ми свикват с тъмнината. Виждам капандурата и стълбата за палубата. Там няма никой, тишина. Опитвам да освободя китките си поне, не се получава, желязото се впива в кожата. Изведнъж чувам музика. Идва от горе. Сигурен съм, че това са Sigur Ros?! Сигурно корабът е исландски, няма друг начин някой нормален човек да слуша тази банда освен, ако вече не си е прерязал вените. “Se Lest”, това е песента. Чувам духовия оркестър. Велико!

Най-сетне. Стъпки! Старите дъски проскърцват. Туп, туп, туп. Някой издърпа резето на капандурата. Ярка слънчева светлина. Нищо не виждам, закривам с длан очите си. Силует слизащ бавно по стълбата. Мъж е и застава пред мен. Все още съм като сляп.

- Е, как е?

- Нямам претенции, ромът беше хубав. Само ме болят китките и глезените.

- Когато те боли сърцето китките и глезените са просто фон.

Познат глас! Безкрайно познат глас.

- Къде съм?

- Ти знаеш, това е мечтата ти.

- Да съм окован в смрадлив трюм?! Едва ли…

- Не, като географско понятие, като кораб в океан.

- А къде са мулатките?

- Идват, на единайсет мили сме от Хавана.

- А защо ме държиш тук…с пранги?

- Ти си ги сложи сам. Иначе нямаше да можеш да стигнеш до тук. Ключът е в мен, ти ми го даде. Каза да те освободя на десетата миля от Острова.

- А ти кой си?

- Забравил ли си ме?!

- Не, но не те виждам, познавам гласа ти.

- Аз съм големия ти син…Стефан.

Мамка му. Сълзите сами потекоха, на съм се и опитвал да ги сдържам. Ебати к’ъв съм ревльо.

- Знам, знам…

- И?!

- Няма “и”! Къде е Михаил?

- Горе, на руля.

- Тримата ли сме само на кораба?

- Не, има и една коза.

- А да, тя не се смята.

- Смята се, тя е живота ти.

- Значи ли това, че съм мъртъв.

- Да, ти си мъртъв, как иначе ще си тук?!

- А вие двамата?

- Ние сме ти Изпращачи. От единия свят до другия.

- Така ли пожелахте?

- Не, ти така пожела.

- А вие?

- Нямахме избор, мъртвеца има думата.

- И все пак?

- Аз нямаше никога да бъда тук, ако зависеше от мен. Михаил е доброволец.

- Не съм те виждал от петнайсет години, малкия също. Защо съм ви избрал?

- Защото си боклук и искаш да причиниш максимални щети на близките си.Защото искаш да ни раниш максимално преди да си отидеш и така да не можем да живеем пълноценно. Защото си Краля на Егоистите и никога не мислиш за никой друг, освен за себе си. Ако си ни мислил през всичките тези години, през които те нямаше, щеше да ни спестиш тези мъки, щеше да повикаш за Изпращачи десетките ти курви или безбройните ти приятели пияници, с които прекара целия си скапан животец…

- Млъкни! Аз знам вината си и не ти живееш с нея. Мислиш, че ми е било лесно ли? И защо пътуваме за Куба, ако Господ ме е осъдил на вечни мъки за безбройните ми грехове.

- Аз не съм Господ, питай го като стигнем. Аз не мога да ти простя, човек съм, слаб съм…

На палубата някой заудря камбаната. Стефан се обърна и тръгна по стълбата.

- Няма ли да ми дадеш ключа?

- Още не.

- Ром?

- След малко Михаил ще ти донесе.

Капандурата хлопна. Козата ме гледаше все така втренчено. После се засили срещу мен и преди да мога да реагирам заби рогата си в гърдите ми.

Събудих се плувнал в пот. Пет сутринта. Пуснах лайномета да чуя някакви новини. Пиеше ми се ром.

Щора, компютър, касов апарат. Вчера свалих от Замунда “Спомените на един глупак”, сега ще го гледам. И ще си мисля за сънищата на един глупак. Един разтворен и два пъти намушкан глупак. С камата по ми хареса…мамка му!


На синовете ми…

18.02.2011