автор: secret_rose

Отглеждам си я тази тишина
като растение, което цвят не дава.
Докосвам я едва, на ранина
и с всеки допир в мрака и оставам.

Все още ми звучи със твоя глас,
понякога до висини на песен.
Понякога дочувам в нея нас -
листенца от отминалата есен.

И я поливам с тези редове,
понякога напомнящи на стихове.
А тя мълчи, прегъната на две
пречупена в изгубените мигове.

И някак знам защо те пропилях,
но толкова си ме боли за нея..
Живота и макар - сълза и грях -
предели, зад които ще се смеем.