автор: slash

Тончо беше научен работник- кандидат на философските науки. Научната му степен беше призната от Фрайбургския университет, но не и от...баща му. Бай Рачо- стар строител, не признаваше работа, която не можеш да я видиш и пипнеш. А философията беше точно такава работа. „Вятър работа!”, както я наричаше той.
За бай Рачо, колкото можеше да видиш и пипнеш вятъра, толкова и философията. Затова, докато беше жив, той все повтаряше назидателно на сина си: „Тончо, Тончо, вятър работа е твойта работа, щом един пирон не знаеш да ковнеш в стената!” Тончо прощаваше с философско снизхождение тези думи на баща си. Той знаеше цялата философия- метафизика, онтология, епистемология, етика, естетика, логика- коя от коя по- сложни и интелектуално възвишени, та един пирон да ковне в стената. Това всеки го знаеше- не беше никаква философия... Обаче беше! Тончо го разбра, когато за първи път в живота му се наложи да ковне сам един пирон в стената. Жена му беше купила стенен часовник за кухнята и го помоли да закове един пирон в стената, на който той да бъде закачен. Така дойде мигът на най- голямото и изненадващо тончово философско прозрение. А именно, че да ковнеш един пирон в стената си е цяла философия. Кога беше ковал Тончо пирон с ръцете си, свикнали да държат само писалка!? Ударът му беше неточен и вместо главата на пирона, уцели пръстите на ръката. „Охххх!”, философски възкликна Тончо и причинно- следствено по индукция и дедукция заключи, че сблъсъкът между дух и материя винаги е бил болезнен. Вторият му удар вече беше по- точен и уцели пирона, но леко накриво и той се подгъна. От което Тончо продължи да развива своята теза- контратеза- синтез, че силата на духа винаги надделява над материята и тя се огъва под неговия натиск, за да се превърне във форма, на която той да бъде съдържание. Обаче, колкото и духът да надделяваше над материята, Тончо не можеше да надделее над изкривения пирон, който се мъчеше да извади от стената, за да го замени с нов. Започна да го тегли с клещи, като че вадеше зъб, от което причинно- следствено по индукция и дедукция започна да се оронва мазилката на стената около забития пирон. Тук вече философската мисъл на Тончо капитулира пред невъзможността на неговите усилия да разрешат драматично сложната екзистенциална дилема- пирона или мазилката! Някой трябваше да бъде пожертван в схемата проба- грешка, която водеше до опитността като форма на обективно познание за света. Жертва стана мазилката- пиронът беше изваден, но зейна страшна дупка в стената. Изправен пред празнината на тази дупка, Тончо сякаш се беше изправил срещу празнината на собственото си незнание как да закове един пирон в стената. От дълбините на тази празнина, долиташе с ехо като от пещера гласът на неговия баща, който още преди години, без да е философ, а само един обикновен строител, беше казал, философски прозирайки: „Тончо, Тончо, вятър работа е твойта работа, щом един пирон не можеш да ковнеш в стената!”