автор: verysmallanimal

Как иде ми да взема пръст - от черната,
в която си засаждала мечтите си,
оплакани без звук, със камък мерени,
и с вятър разпилени - като скитници.
А после да загреба и от бялата -
такава - като бялото на ризата,
която, тайно в нощите на лятото
под парещ мъжки поглед си събличала.
И пръстите ми, помнещи извивките
на топлото ти тяло пред разсъмване,
ще ваят чаша – тежка като глината
на спомените, в сенките потънали.
Лозницата ни, бременна от слънцето,
за прошка ще помоля - като майчица,
събрала всичките ми трудни пътища
във тежкия си грозд, налят с очакване.
С тръпчиви устни, също като виното
при теб, със чаша, от любов препълнена
ще дойда. И си знам - ще спра завинаги.
Изпий ме целия. Без страх. До дъното.