автор: iszaard

Март 2010 г.

Искам да напиша нещо за абсурда. Онзи, който превръща всичко в минало. Дори нещата, които още не са се случили. Една тъга, дошла наблизо сякаш от безкрая. Ако подобно нещо съществува. Ако въобще е възможно да бъде почувствана вселената, сигурно това е начинът.
Това трябва да е усещенето да се рееш сред нещо, което трудно можеш да обхванеш с мисълта си и да не отиваш никъде, защото там няма път или посока. И като се замислиш, на където и да отправиш желанието си, в крайна сметка ще стигнеш там, откъдето си тръгнал или започнал, все едно.
Казват, че вселената е безкрайна. Казват също, че ако има някаква форма, тя най-много прилича на онази, която сме свикнали да наричаме кръгла. А какво е кръгът? Понятие затворено само в себе си. Змия захапала опашката си. Или пък пръстенът на младоженката, която, ако искаше да види бъдещето си, със сигурност би припаднала начаса или пък би избягала, за да се спаси от абсурда на всички свои бъдещи постъпки, най-малкото, защото сами по себе си те вече са минало. Би видяла смъртта с други думи. А това е плашещо, най-малкото, защото обезсмисля всяко действие, всяка посока на желанието и мисълта. Макар смъртта да има много измерения, най-любопитното от всички е, че има способността да присъства във всяко едно раждане, във всичко, което започва да се случва изобщо.
Мога да приведа пред себе си хиляди примери за неща, станали минало преди да са се случили и затова приемам, че всяко нещо е абсурдно по своята природа. Защото няма смисъл, няма и съдържание, защото не води до нищо в крайна сметка, освен до момента отпреди своята поява. Например чувството. Кому е нужно то при положение, че само миг след своето пораждане то вече не съществува. Станало е минало. И ако трябва да съм точна пред себе си минало е самото му пораждане. От една страна, защото се е случвало неизброимо много пъти преди и, точно както всеки път е умирало, за да се роди отново на същото място или пък някъде другаде. Друг показател за абсурда на чувствата е, че докато вървят от своето пораждане към смъртта, те нито за миг не са онова, което са започнали да стават. Не са себе си. Няма два мига дори, в които да са с еднакво съдържание, с еднакъв смисъл, с една и съща посока дори.
Желанията, породени от същите тези чувства не остават назад в способността си да се видоизменят във всеки един миг, да мимикрират, да се самообезсмислят преди да са се случили и да умират, унищожени от своята несъстоятелност. Да се превръщат в минало преди своето пораждане, макар никак да не ни харесва да признаем този факт.
Ако приемем, че нещата или случките са нещо отделно от способността за пораждане на чувства и желания, тоест ако ги разглеждаме като самостойни, пак няма да избягаме от тяхната несъстоятелност. Невъзможността да бъде опазено във времето превръща всяко нещо в отрицание на самото себе си. И ако съществуването му в някакъв времеви отрязък е основание да бъде оценявано като стойностно, това не е нищо повече от самозалъгване. Успокоение на съвестта, разглеждана като обособено ядро от мисли и чувства с някаква посока.
И все пак независимо на кого се харесва тази ситуация, тя по никакъв начин не може да бъде променена. Можем да се бунтуваме срещу несъстоятелността на съществуването, но гледайки например скалите или дърветата, няма да е трудно да забележим, че те просто са, без да се самообясняват, без да искат каквото и да е насреща. А човешкото същество си въобразява, че появявайки се в свят, който поражда у него желания и чувства, трябва, задължително е да получи нещо в замяна. Вероятно това поражда абсурда, не нещо друго – необходимостта от въпроси и отговори за сили и явления, които са необясними и което е по-важно, нямат нужда от обяснение.
Много пъти съм мислила върху дълговечното желание на човечеството да избяга от сблъсъка с абсурда на собственото си съществуване. Всъщност познавам два подхода към това. Единият е самозабравата, изтласкването на въпросите и отговорите в небитието на несъзнаваното. Тогава човек плаче горчиво за себе си, не за другия, когато трябва да го изпрати в смъртта. Защото отчаяно иска да живее, но не само това. Иска да получи нещо в замяна заради непризнаваното дори пред себе си усещане, че е наказан да съществува. Колкото е възможно повече приятни емоции, лесно постижими желания, уверения, че ще е дълговечен, безсмъртен дори. Че ще го отмине горчивата чаша на безсмислието, на абсурда. Другият подход е може би по-интересен. В същността си той също не е нещо друго освен изтласкване. Непризнаване на очевидни истини. Самозабрава. Разсъждавайки върху смисъла човеците са стигнали до меко казано странния извод, че въбражението, фантазията са способни да ги обезсмъртят. Фантазирайки за безкрайността, защото човек друго просто не може да стори, освен да си я представя, онзи, който черпи обясняния за себе си от понятия като мъдрост, приема за реална фикцията, абсурда на идеята, че тъкмо неговата мисъл е залог за дълговечност. Нещо повече, че дава отговори на въпроси, които сами по себе си са излишни. Разбира се, това също отдавна е установено. Но вярно ли е, че когато даден въпрос не е зададен, той не съществува?! Едва ли. Незададеният въпрос, несподелената дори със самия себе си горчивина от безсмислието на живота не е повод да си въобразим, че можем да станем безсмъртни. Това е една приятна лъжа, но нищо повече. Дори човек да можеше да опази съзнанието си след смъртта, за какво би му послужило то? Може би да оправи живота на другите. Но как, като го възприема като абсурден, т.е безсмислен сам по себе си. С какво ще се промени съзнанието на този човек след смъртта? Нима ще може да обгърне безкрая по друг начин, освен с въображението си? И дори да приемем, че въображението би го отвело за миг до всяка точка на вселената това пак няма да го ползва, защото бидейки там, той няма да бъде никъде другаде. Защото ако си позволи да е навсякъде едновременно същото това съзнание ще се разпадне, ще се размие в безкрайността и с нищо няма да се отличава от съзнанието на човека, който се е срещнал със смъртта без претенции за дълговечност. Без напъни да опази цялостта си, която според мнозина е толкова важна, че е крайно несправедливо да бъде разрушавана.

(Следва)