автор: pisana

Ела, когато слънцето умира
удавено в най-алени бой,
за да не съм сама във нощ красива
под стенещите лунни светлини.

С ръка ми покажи в небето
на севера несбъднатите дълбини
и възнеси ми в миг сърцето,
където малка мечка яростно блести.

Защо, зорницата (Венера)
тъй силно е огряла нашите души
и Дракон, мечето прегръща,
но дебне Херкулес с очи.

Защо Цефей, като стрелка я сочи
загърбил Лебед, Лира и звезди,
нима Касиопея ще му пречи
на блясъка и да се наслади.

Защо ли, мечката голяма
препречва пътя на ловеца пес,
душата на Персей не е ли разпиляна
от Андромеда и коларя днес.

Защо, сред толкоз обич съм самотна
от ревност ли, обръщам все лице
или душата неграмотна
в небето не умее да чете.

Ела, когато слънцето умира
Венера в коленете ми сложи
тогава знай, ще бъда най-щастлива
до сетния момент на земните си дни.