автор: desert_rose

На врата ми виси като старо мълчание
тази обич до смърт, изкована от липси.
И съвсем изранила ръце от протягане,
се разбивам на звуци, намерили смисъл

да са повече „свои”, без да има награда.
Без да кривват по пътя на чужди усмивки.
Да се свият отвътре, като няма „нататък”
и дори във смъртта си да бъдат красиви.

Страшно много тежи това наше откъсване,
като късче олово заседна в сърцето.
И дори да не виждаш в очите ми сълзите,
и дори да си мислиш, че става по-леко...

Февруари е в мене като болка отляво
и замръзва в окото поредна снежинка.
Тротоарено-сив е денят ми. Отдавна
няма път за назад. А си толкова истински...

И съм толкова малка – по-малка от птичка,
спряла тихо в сърце на угаснал часовник.
Ти си много далеч и след тебе умирам...
Ти си обич до смърт. Но такъв те обикнах.