автор: Sluchaina

Светулката се огледа. След като е беше вдигнал вятъра и я беше отнесъл незнайно къде, не помнеше нищо.
Стоеше някъде в небето на нещо и не виждаше нищо под себе си. Когато уплахата й мина видя голяма сива река под себе си и много гори и къщи от двете и страни. Свечеряваше се и светулката започна да вижда по-добре. Изведнъж всичко под нея се запали. Ослепяващия блясък на синьото слънце, върху което стоеше я стресна. Видя в далечината много други слънца, като нейното, подредени от двете страни на реката.
-Какво си ти?- попита уплашено светулката
-Аз съм уличната лампа – отговори важно синьото слънце. Аз давам светлина на хората и им помагам да намерят пътя до дома си. Виждаш ли ги, прибират се да си почиват,.
Светулката погледна надолу. Две по две малки бели слънца се движеха бързо в сивата река.
-А ти какво правиш, чак тук, светулке. Мини от другата страна на улицата. Там е мястото ти.
„Хм.. какво ли искаше да каже лампата? – помисли си тя. Там е мястото ми? Та там е гората сигурно трябва там аз да давам светлина на хората за да си намират пътя. А и нали аз мога да летя. Малката светулка разпери крилцата си и полетя към парка. Летя дълго. Под нея с вой отминаваха светещи коли. Влезе в алеята и колкото повече влизаше в парка, който мислеше за гора, толкова по-тъмно ставаше. Светлината на уличните лампи се разсейваше в далечината и се губеше в дърветата. Точно тогава в парка влезе момиче. Приближи се с бързи стъпки към светулката и й заговори:
-Какво правиш тук, мъничката ми, загуби ли се. Полето е на километри от тук.- посегна и я взе в ръцете си. Ела с мен, ще ми светиш по пътя.
Сърчицето на малката светулка подскочи : „Значи, момичето ме иска с нея, за да й светя” За пръв път светулката се почувства важна и засвети още повече.. После момичето й разказа за себе си, за деня си, за това, което я тревожи в парка и така неусетно стигнаха до края му.
-Тук се разделяме, светлулчице, нататък е светло за теб, а и аз вече виждам добре – каза момичето и протегна ръка към една пейка, Остави я и продължи пътя си..
След малко в парка влезе друго момиче, пое светулката в малката си шепа и й разказа за себе си. И така цяла нощ светулката прекосяваше парка. Опитваше се да бъде улична лампа. Мислеше си, че свети за момичетата, които я държаха в шепите си и им помага да намерят пътя до дома си. Но те не искаха светлината, а посто да поносят, някой който да им прави компания в тъмното. Тъмното ги плашеше, струваше им се непомосимо да са сами там. С часовете огънчето на светулката все по-слабо светеше. Сутринта изморена и с влажни от шепите крилца, светулката се отпусна на едно цвете. Към нея се приближиха силни длани. Светулката погледна нагоре и си помисли, „Дано да имам светлина да стигна до другия край”. Момчето пое светулката в двете си ръце.
-Изненадаа – каза то и стисна шепи.