автор: vasillazarov

Отиде да вземе кафета от Зоя. Тя започна да ги прави, но изобщо не бързаше, подхвърляше закачки за вчерашната негова ,,звезда”. Не била за изпускане. Росен мълчеше и само се усмихваше. Това си бяха негови лични неща и нямаше никакво желание да задоволява нейното любопитство. За любовното приключение в таванската квартира беше споделил с Жеко. „Значи е наш човек”, каза брат му. Как може въобще да се опитва да приравнява Тони със себе си! Никой не можеше да разбере какво беше Тони за него. Оттогава реши, че не трябва с никого да коментира техните отношения. Това беше нещо интимно и съкровено.

Занесе кафетата и се залови за работа. Тя обаче не спореше. Беше спал само час и половина. Бурната вечер му бе взела силите. Денят вървеше досадно. Спеше му се и се чудеше как ще изкара до вечерта. Кафето малко го ободри. Преживяното през нощта остави противоречиви чувства. Хубаво му беше, че я видя и си поговориха. Бяха заедно цяла вечер.
Опиянението беше не толкова от виното, колкото от топлата мека плът, усещането, за която още не го напускаше. От друга страна, започваше отрезвяването и връщането към действителността с онази глождеща мисъл - беше нередно, защото е омъжена. Това, че са му я отнели, не му даваше основание да оправдае постъпката си. Разбираше, че така бе много удобно да се самозалъже. Сега, откъснат от съблазънта, можеше трезво да разсъждава. Стана безмилостен към себе си. Оприличи се на обикновен крадец. Един от тези, най-коварните, които отнемат не материалното, а от духовното. До известна степен беше взел и нещо духовно от себе си. Не го интересуваше какво си мислят Лазарос и Зоя. Може да се досетят по вида му, че е имал бурна нощ и че неговата посетителка е омъжена за друг. Не живее за другите. Важното е какво чувстваше, когато останеше сам със себе си, със собствената си съвест.
Спомни си как каляваше волята си като малък. Повечето от неговите съученици имаха разни вродени таланти. Едни бяха паметливи, други - добри спортисти, певци и прочее. Всеки гледаше да се изтъкне с уменията си. Имаше съученик, който имитираше сирена на линейка и поне един път на ден, я надуваше. Така демонстрираше нещо, за което другите нямат дарба. Росен беше посредствен във всичко. Мислеше си, че дори да има някакъв талант, в никакъв случай няма да го демонстрира, за да се хвали. Веднъж по обяд съучениците му си говореха колко са гладни и Васил каза, че не издържа от глад. Другите споделиха същото. Тогава Росен си каза, че той може да издържи на глад. На обяд хапна съвсем малко, за да отбие номер пред майка му и да не я тревожи. Наложи си сутрин да не закусва. Понеже родителите му виждаха, че не иска да яде вкъщи, сутрин започнаха да му дават по 20 стотинки, за да си купува закуска от училищната лавка. Росен не закусва цяла година, а стотинките спускаше в направен от него отвор в кожената ученичeска чанта. Тази негова упоритост му даваше невероятна вътрешна сила. Когато му трябваха стотинки за дребни разходи, вадеше с ножче от спестените, вместо да иска от родителите си. Изпитваше радост от това, че може да се владее. Това не беше ли талант? Можеше да надвива глада. Кой друг от познатите му умееше да го постига? После си наложи да изпълнява това, което изискваха от него хората, които считаше за авторитети. Най-силен бе респектът към баща му, директорът на училището, учителката по литература и леля му Лидия. Със своята вътрешна сила спечели самоуважението си. Когато родителите му хвалеха брат му Георги, не се дразнеше. Росен беше с по-голяма вътрешна сила от него и с това го превъзхождаше.
Тази нощ обаче той не беше силен. С какво се различаваше от Жеко, чийто разбирания не приемаше и отхвърляше. Даже понякога се опитваше да го кори. Сега, ако беше тук Жеко, и знаеше за случилото се, щеше да се кикоти, и Росен сякаш чуваше неговия подигравателен смях.
Всяка година баща му отглеждаше две прасета. Работеше като готвач в ,,Рилски лен”. Около 3 часа следобяд си идваше от работа, като в две кофи носеше остатъци от храна за прасетата. Майката им караше Росен и Георги да го пресрещат и да му помагат, че му отеквали ръцете. Георги категорично отказваше, но Росен се съгласяваше. Съучениците взеха да го наричат Ивайло - нали царят с това име е бил преди това свинар. Тези подигравки не го притесняваха, защото усещаше вътрешната си сила и изпитваше удоволствие да помага. Радваше се с баща си, като гледаше как прасетата наддават. Късно есента ги колеха, а Росен бягаше далече, за да не чува плача на загиващите добичета. Баща му беше ненадминат в приготвянето на деликатеси от свинско. През цялата година в зимника имаха буркани с месо. Кървавиците, пачата с чесън и кавърмата с праз бяха невероятно вкусни. Тогава Росен се чувстваше фактор за изпълнението на семейните задължения. Цялото му същество преливаше от тиха радост и удовлетворение, които нито Георги, още по-малко Жеко, са могли някога да изпитат. Впоследствие разбра, че спазвайки правилата, му е по-спокойно. Беше чувствителен и когато имаха основание да му правят забележки, никак не му беше приятно. С времето се изгради като младеж, като онези, които по-възрастните наричаха послушни. Неговият стремеж в спазването на установените етични норми беше осъзнат и вдъхновен от идеята му за вътрешната сила, воля и постоянство. Именно този стремеж, и най-вече правенето добрини на другите, генерираха в тялото му хормоните на щастието. Дорото отношение към хората бе в основата на неговата душевна нагласа, личностна индивидуална същност и принципи. Тази вечер той не ги спази и се чувстваше потиснат.
Към обяд малко по-малко му идваха сили, а към края на работния ден се чувстваше, както всеки друг път по това време. Взе си традиционния душ с чешмяна вода и потегли пеша към спирката на трамвая. Обикновено минаваше през „Симеон”, след това по главния булевард в посока към гарата. Предпочиташе този маршрут, защото хвърляше по някой и друг поглед към лустросаните витрини. Гледката беше къде-къде по-приятна, в сравнение с тази, която предлагаше пазарът по това време. Наближаваше трамвайната спирка и тъкмо се канеше да пресече през оживения булевард, когато видя, че момичето, което се движеше пред него, залитна и се опря на колоната на една от сградите. Росен се приближи към него. То повдигна дясната си ръка и се хвана за челото. Слабото му тяло започна леко да се огъва. Росен го попита какво му е. В отговор чу нещо неразбираемо. Преди да се свлече, той държеше крехкото момиче в ръцете си. Краката му се изпънаха напред и Росен го вдигна на ръце. Разбра, че на момичето му трябва медицинска помощ. Сети се, че най-близката болница е Трета градска, до кръстовището на булевардите „Сливница” и „Христо Ботев”. Както го държеше, забърза с широки крачки към кръстовището. Хората се отдръпваха и го гледаха с любопитство. Никой не искаше да го попита какво се е случило. Погледна към безжизнено отпуснатата глава. Правата руса коса на непознатата се спускаше надолу и се развяваше. Лицето й беше силно пребледняло. По русите мигли имаше син грим. Тъкмо пристигна пред портала на болницата и момичето взе да се съвзема. Погледна го с големите си тъмни очи.
-Къде съм, къде ме носите? – едва промълви то.
-Сега сме пред Трета градска болница. Вие припаднахте на „Лъвов мост” и аз ви пренесох до тук. Сега ще ви прегледат и всичко ще се оправи, – каза Росен, като се задъхваше. Той сведе дясната ръка, така че момичето да може да стъпи на краката си. Придържаше я през кръста и имаше готовност, ако припадне отново, да я задържи. Тя успяваше да пази равновесие. Учести дишането и Росен усещаше ритмичното леко издуване на гръдния й кош. Малките й гърди също ритмично се издигаха и спускаха.
-Чувствам се, сякаш потъвам и усещам миризма на риба - каза момичето.
-За миризмата, не се тревожете. Тя е от мене. Работя в рибния магазин на „Женския пазар”.
Влязоха в болницата и Росен попита на порталното гише един мъж с бяла престилка, къде може да прегледат момичето, което се нуждае от лекарска помощ. Мъжът му каза да отидат по коридора вдясно и в първата стая пак вдясно.
Нямаше никого пред кабинета. Росен почука на вратата, но не можеше да чуе очакваното ,,да” или ,,влез”. От булеварда идваше шум на движещи се превозни средства и трамваи. Отвори вратата и видя три жени с бели престилки, които си говореха. Поздрави ги с ,,Добър вечер” и им обясни, че на момичето е прилошало на улицата. Не влезе в подробности и може би медицинските работници помислиха, че са приятели. Приеха го за придружител. Една от жените започна да разпитва момичето. Росен пожела да излезе от стаята, но лекарката почти му заповяда - ,,Останете!” Измери му кръвното и каза: ,,Ниско”. После продължи да разпитва какво е яло, пило ли е вода днес и колко, от какво е боледувало, от какво са боледували майка му и баща му. Момичето отговаряше на зададените въпроси, а за баща си каза, че е починал, понеже бил с болно сърце. Казаха му да съблече роклята и да легне на кушетката, за да направят кардиограма. Росен веднага стана и се упъти към вратата. Този път не го спряха. Седна на дървената пейка пред кабинета, и зачака. След около половин час, момичето излезе. В едната си ръка държеше рецепта и някакъв друг лист. С другата, придържаше памук на свивката, в областта на лакътя, където му бяха направили инжекция. Росен предложи да го изпрати донякъде и то не възрази.
-В каква посока сте? – попита Росен.
-Живея в модерното предградие. Трябва да хвана рейс от тази спирка - тя посочи към спирката на бул. ,,Сливница”.
-Аз съм за обратната посока, но ви моля да ми разрешите да ви изпратя до вас. Дори и да ми откажете, ще ви следвам. Може пак да ви прилошее… Не се притеснявайте за мене. Не бързам заникъде. Няма ли да си купите лекарства? Виждам, че носите рецепта. Отсреща има аптека.
-Не, тези лекарства ги имам вкъщи.
Качиха се в пристигналия рейс. Нямаше свободни места и те застанаха до една от седалките.
-Чух в болницата, когато ви разпитваше лекарката, че се казвате Симона. Аз се казвам Росен – представи се той, а момичето кимна с глава и след малко тихо каза:
-Казахте ми, че съм припаднала на „Лъвов мост”, нали?
-Сега не мислете за това. Добре сте. Имате бодър и много по-свеж вид,- преувеличаваше Росен.
-Носили сте ме на ръце от „Лъвов мост” до Трета градска – направи сметка Симона.
-Не ми е за първи път. В казармата съм носил мои колеги на по-далечни разстояния – Росен съжали, че каза това. Звучеше самохвално. – Впрочем беше само веднъж. Носих го на гръб, не както вас.
Росен си спомни, че поне три пъти е носил на гръб свои колеги, докато беше в казармата. Спомни си за случая, когато Данков си беше счупил крака в едно дере. На едно учение ги изпратиха на разузнаване. Той съблече фланелката си и я раздра. Направи нещо като шина на крака му. Носеше го и отвреме - навреме вземаше автомата и стреляше във въздуха, за да сигнализира за инцидента. Чак след около два километра мъкнене на Данков, заедно с автомата му, и цялото му бойно снаряжение, видя, че към тях пристига джип с един офицер от неговия батальон.
Рейсът вече беше пристигнал на спирка ,,Орион”. Росен настоя да я изпрати чак до нейния дом. Ходиха доста. В квартала преобладаваха едноетажни къщи с малки парцели. Улиците бяха без лампи и единствените светлини идваха от прозорците. В една от къщурките живееше Симона. Като приближиха до нея, тя я посочи на Росен.
-Това е нашата къща, тази по-светлата. Благодаря ви за помощта. Не знам какво щеше да стане, ако не бяхте вие. Вече се виждаше, че е значително по-добре.
-Моля ви се, беше ми приятно да помогна. Е, да ви пожелая приятна вечер и добро здраве - Росен не го биваше много в пожеланията и обноските.
-Благодаря ви. Приятна вечер и на вас, – отговори Симона и се запъти към входната врата.
Росен се отправи към автобусната спирка. Искаше му се час по-скоро да се прибере и наспи.

IІІ – част

Самолетът изпълняваше редовен полет от Виена за София. Времето не беше най-благоприятното за въздушния транспорт. Въпреки че самолетът летеше на височина около десет хиляди метра, разстоянието между него и облаците беше незначително. Утринното слънце блестеше през стъклата отдясно. Георги Стоицов си бе хванал ръцете пред скута и затворил очи. Всеки пътник, който го погледнеше, би казал, че спи. Той обаче медитираше. Беше летял над десет пъти със самолет, но не можеше да свикне. Първия път, като летя, беше истински кошмар! Постоянно мислеше, че нещо не е наред със самолета. Наблюдаваше лицата на стюардесите и при всеки момент, когато те не се усмихваха, неспокойството му се усилваше. Всеки звук за сигнализиране и всеки характерен шум при задвижване на хидравликите на самолета, го хвърляха в паника. Преди полет пиеше лексотан, но ефектът беше слаб. Когато се запозна с медитирането установи, че му помага най-добре. Започваше още преди самолета да излети, за да може да се концентрира и в това състояние да понесе най-страшната част от полета – излитането. След медитацията, нервната му система се отпускаше и понасяше остатъка от полета в по-нормални граници на емоциите. В края на полета, когато самолетът започнеше да се спуска към земята, Георги ставаше все по-спокоен и дори можеше да мисли за други неща.
Работата му бе свързана с търговски международни отношения. Беше много добър специалист. Участва в екипна работа във връзка с чуждестранни доставки. След това започнаха да му дават самостоятелни задачи. Беше договорил японската станция за изпитание на трафопостните трансформатори за нуждите на трансформаторния завод. Жалко, че сделката бе повече политическа, отколкото търговска, и бе наредена лично от високопоставения партиен функционер Дейн Огнянов. Георги бе проучил това японско чудо и все повече се убеждаваше, че то не може да бъде полезно за завода. После опасенията му се оправдаха. Голямата отговорност и липса на солиден гръб натоварваха върховно нервната му система. Когато дойдоха промените и закриха на практика държавните търговски структури, липсата на бъдеща сигурност съвсем му разби нервите. Веднъж, като разговаряше с негов колега и сподели проблемите си, научи от него за една добра екстрасенска. Колегата му го убеди, че ще му помогне. Георги посети няколко пъти въпросната лечителка и имаше известно подобрение, но то беше за ден-два и пак трябваше да я търси. Около екстрасенската гравитираха гледачки и разни окултисти. Провеждаше сеанси и на тях и използваше присъствието им в помощ по гадаене на нейни клиенти с по-сложни проблеми. Един от гадателите беше млад студент, с който Георги се сприятели. Веднъж студентът му каза:
-Г-н Стоицов, вие сте много интелигентен човек. Струва ми се, че сам бихте могли да се справите с вашите, по-скоро психически проблеми.
-Сигурен ли сте, че има подобна възможност? – заинтригува се Георги.
-Момент, да проверя – студентът започна да върти вдясно от лицето си дясната ръка и съсредоточено я наблюдаваше. – Абсолютно - да.
Младежът му препоръча да си купи една окултна книга, отнасяща се за трансформиране на стреса в лечебна сила. Георги откри тази книга и по нея започна усилено да тренира медитация. Авторът беше американец от китайски произход и ако той беше велик учител, Георги бе неговият велик ученик. Успя да навлезе в медитацията сравнително бързо. Още на третия месец започна да усеща симптомите на тялото, когато медитираше затварянето на микрокосмическата орбита. Започваше да се прозява до такава степен, че потичаха сълзите му, а червата му куркаха. Постепенно достигаше върхова точка във физиологично и психично отпускане. Повече екстрасенската не му трябваше.
Стюардесите сервираха обяда в самолета. Въпреки медитацията, Георги нямаше никакъв апетит. Хапна малко и подаде чинийката към стюардесата. С това инстинктивно действие, като че ли очакваше, че колкото по-бързо свърши обядът, толкова по-бързо ще мине и полетът. Стюардесата му отказа вежливо на английски: ,,След мъничко, господине.” А тези стюардеси въобще не бързаха да прибират чинийките на пътниците. Усмихвайки се, разнасяха уиски, вина, кафе и бири. Въобще нямаха никакво намерение това налудничаво угощение да свърши, докато всеки момент самолетът можеше да се повреди – така разсъждаваше Георги.
Гледаше ту в салона на самолета, ту през прозореца. Видя през него, че облакът свършва. Тъкмо се откри гледка към земята и самолетът се разтресе. „Облакът изглежда досега е бил известна преграда за северния вятър”, помисли той. По високоговорителя съобщиха на английски и немски, че самолетът се намира в турбулентна зона и пътниците трябва да затегнат коланите. Георги отново се зае с медитация, за да изключи от реалността. Винаги, когато пътуваше над Карпатите, самолетът преминаваше турбулентна зона. След около десетина минути, сътресенията престанаха и после едва забележимо за пътниците, започна да се приземява. Това означаваше, че след около половин час ще кацне. Георги взе да се успокоява.
Тази година имаше невероятен късмет, за разлика от предишната. В края на миналата година съобщиха официално в „Интерпрек”, че държавната фирма ще престане да съществува. Дейността й щеше да се поеме от частни фирми. На съкратените служители от „Интерпрек” се препоръчваше да учредят свои еднолични или колективни фирми. Те бяха най-вероятните бъдещи собственици на фирми, които щяха да поемат дейността на държавното предприятие. Обявиха се и размерите на наемите за тези, които желаеха с новосъздадените си фирми да останат в сградата. Като начало наемите бяха символични. Георги се усети навреме и създаде еднолична фирма. Беше индивидуалист и предпочиташе да работи сам. Нае собствената си стая, в която работеха още двама негови колеги. Когато другите се изнесоха, смени бравата и постегна интериора с козметичен ремонт. Последно работеше с няколко чуждестранни фирми. След промените, изпрати факс до всички тях и ги информира за извършените промени в „Интерпрек”. Съобщи им, че за всички сделки със страната биха могли да разчитат на неговата новосъздадена фирма, неговата професионална компетентност, с която отлично били запознати и т. н. Изпрати им пълните реквизити на новосъздадената фирма ,,Геор100”- ЕФ, както и банковата си сметка. С една от тези чуждестранни фирми беше работил върху контракт за внос на компютърен томограф. Фирмата- доставчик и производител беше от Япония. Медицинската апаратура имаше определена цена от два милиона и осемстотин хиляди щатски долара. Тя беше планирана за една от градските болници. Георги извърши консултация с правния отдел, който се беше трансформирал също в частна колективна фирма. От разговорите, на Георги му стана ясно, че има право да се договаря, както с доставчика, така и с Министерство на здравеопазването. Запомни и ключовата фраза на прависта:,, Не е луд този, който яде баницата, а този който му я дава” и допълни: ,,Намери връзки в министерството да намерят пари да я платят”. Георги се поинтересува колко може да бъде паричната разлика между цената на закупуване от японците и цената, на която да я продаде на Министерство на здравеопазването. Правистът му отговори, че засега няма нормативен акт или закон, който да разяснява това. На този етап, новите правила като търгове, обществени поръчки и т. н. били в процес на методическо и юридическо избистряне. Такива празноти в нормативната база нямало от 100 години и вероятно нямало да има никога в бъдеще. В края на разговора, юристът му предложи да се договорят за 0,5 процента от печалбата за правни услуги. Георги се съгласи. Той разбра веднага, че това е неговият шанс. Усети, че Дядо Коледа е дошъл в живота му с огромна торба. Сега трябваше да намери връзка в здравното министерство. Неговите бяха на власт.
Имаше само един приятел лекар и на другия ден, към обяд, беше пред кабинета му в „Пирогов”. Около вратата на уролога чакаха 5-6 болни. Във видимо най-лошо положение беше една възрастна, много пълна жена. Непрекъснато стенеше и притваряше очи. Съпровождаха я двама мъже – вероятно нейният син и съпругът й. Имаше и един мъж, който се беше привел от кръста, почти на 90 градуса. Вратата се отвори и излезе прегледаният пациент. Георги ловко пререди всички и се вмъкна в кабинета. Доктор Петков го изгледа сърдито, но след малко му се усмихна и го покани да седне.
-Извинявай, виждам, че имаш много работа, затова ще бъда телеграфен. Имаш ли някоя връзка в твоето министерство? – И му обясни за какво става въпрос в най-общи линии.
-Нека помисля. Да се видим утре, някъде около обяд. Тъкмо ще си припомним доброто старо време – отговори д-р Петков.
На другия ден Георги го заведе в панорамния ресторант в НДК. По време на обяда обсъждаха как биха могли да се свържат с върхушката на министерството. Д-р Петков се сети, че един от зам. –министрите, на който му се чува гласът при взимане на решения, бил член на партийната организация в кв ,,Овча купел”. Тогава Георги си спомни, че има добър познат, членуващ в същата организация. Повече д-р Петков не му трябваше. На другия ден се обади на неговия човек и успя да се ориентира, че единствената надеждна връзка със зам.- министъра, е партийният секретар. След доста усилия се добра до него, уреди си среща и му разказа за какво става въпрос. Получи отговор след два дена. Сделката ще се осъществи на два етапа. На първия се плащат 100 хиляди лева и те всичките веднага се дават на партиеца. До 2-3 дни, се превежда останалата сума. Така че Георги да калкулира тези сто хиляди в цената на машината, плюс надлежно платимите данъци. Оставаше да прецени колко хиляди да калкулира за печалба на фирма ,,Геор100” ЕФ, или по-точно за себе си. Отделно успя да договори по-добра сума от японците, поради финансовия колапс на страната. Сделката беше направена и сега Георги беше пътувал до Виена, да купи чисто нов лек автомобил „BMV”. Междувременно се сдоби с къща в кв. „Бояна” и бе започнал голям ремонт.
Докато самолетът вече снижаваше над летището, Георги реши веднага да отиде с таксито и куфара си в сградата на „Интерпрек”. Вероятно щеше да намери Велмира, която му беше счетоводителка, секретарка и любовница.
Велмира работеше в счетоводството на „Интерпрек” преди промените. Няколко дни, след като на практика всички бяха съкратени, пътуваше в асансьора с Георги и другаря Генов, който дотогава беше дясната ръка на административния директор. Отговаряше за стола, чистачките, инвентара по кабинетите и поддръжка на сградата. Велмира се вайкаше, че не може да си намери работа. Генов й каза, че може да се уреди, но трябвало да пусне на шефа му. Велмира се възмущаваше, как така с този старчок, и мръщеше чело. Говореха така, сякаш Георги беше невидим. Велмира беше с външност, каквато се харесваше на Георги. Беше с красиво топчесто лице, едри гърди и здрави крака. Георги толкова пъти се беше замечтавал за нея, гледайки я как ходеше и поклащаше внушителните си бедра. Оня е старчок, но той е млад. Предложи й да започна работа в неговата фирма същия ден, за да не я грабне някой друг. Един ден не се стърпя и без никакви обяснения и ухажвания, я награби. Тя го избута и му каза, че така не ставали работите. То се ухажвало, пък после се канела дамата в романтична обстановка, и изобщо му се сърди няколко дена. Тогава Георги направи необходимата подготовка. Беше ударил сделката с компютърния томограф. Разполагаше с достатъчно и предостатъчно пари. Избра най-скъпата огърлица, която можеше да се намери в София. Покани я на обяд в хотел „Шератон”. Това за него беше романтично и явно също за Велмира. После прекараха следобеда в една от хотелските стаи. Велмира няколко дни се притесняваше мъжът й да не види бижуто и да я попита откъде е. Реши сложната дилема, като на третия ден го занесе в една от новосъздадените заложни къщи и получи три пъти по-ниска цена за него. Същия ден Георги поръча секция със спускащо се легло за офиса им. Никой от посетителите в техния офис не подозираше, че средната част от секцията може за 5 минути да се изчисти от сложените няколко книги, папки, ваза с изкуствени цветя и сервиз и да се спусне, за да се постигне удобна спалня с размер 200 на 180 см. В един от шкафовете се намираха чаршафите. В сградата продължаваше да се поддържа строг контрол по влизане и излизане, и нито мъжът на Велмира имаше опасност да ги изненада, нито съпругата на Георги, защото нямаха право на пропуск. Така, заедно с инвентара, помещението, значителна част от дейността на държавната фирма, Георги приватизира и най-сексапилната счетоводителка.
Самолетът кацна на летището. Георги Стоицов извади огледалцето, да се види. Между веждите си имаше вдлъбнатина, която не харесваше и всеки път, като се оглеждаше, я натискаше с показалеца и средния си пръст, та дано с времето да се заличи. С времето тя обаче ставаше по-дълбока, защото все се мръщеще или сериозно мислеше и вътрешната му същност намираше израз на лицето му. Започваше и да оплешивява.
От летището взе такси и му поръча да го откара в „Интерпрек”. Шикозната сграда беше небезизвестна, още по-малко за таксиметровите шофьори, които я ползваха и като ориентир, и като символ за района. Георги дотътри куфара до офиса си. Велмира тъкмо беше лакирала ноктите си и беше разперила пръсти.
-Здравей, Мира – поздрави Георги и извади кърпичка, за да изтрие обилно изпотеното си пълно лице.
-Привет – провлачи тя. - Добре дошъл.
-Как върви работата? Някой да ме е търсил? – Георги знаеше, че няма кой да го търси. Ако сам не тичаше да урежда нещата си, никой нямаше да дойде при него и да му даде поръчка. Това се случваше, когато беше на държавна работа. -Никой. А, шефе, да знаеш какво стана, идва Рачев. Прави списък за захар. Аз му казвам, че хората търсят захар есента, а той :,,Сега му е времето, за компотите от ягоди”.
Рачев беше бившият партиен секретар на „Интерпрек”. И двамата не го уважаваха, защото си имаха проблеми с него отпреди. Той не успя да си намери работа в сградата и работеше за някакъв бизнесмен, който държеше спортната зала в Студентски град.
-Просто се чудя, как така, вие комунистите, станахте за една нощ капиталисти - Велмира усети, че може би е прекалила. – Хайде, ти може да си бил принуден, но той беше партиен секретар. Комунизмът е идея, символ верую. Как така се е отказал от нея толкова бързо.
-Защо мислиш, че се е отказал? – Георги не я слушаше много внимателно, повече се съсредоточаваше върху гледката на дълбокото й деколте.
-Защото, това което вършиш е твоята същност, а не това което казваш, че си. Я си помисли, редно ли беше това преди. Да събере 100 човека за захар, да я внесе от чужбина и да спечели пари. Нали не мислиш, че му е за нашите компоти от ягоди и не си е предвидил печалба.
-За какво да го прави тогава, ако не за лична полза – каза Георги, но със собствените си думи избистри ситуацията от съвсем друга точка, за която Велмира имаше по-изострени сетива. - Че той и преди се ръководеше от личната полза.
-Да, но той не ни я дава на доставна цена и един вид се облагодетелства от нас, трудещите се, и ни експлоатира един вид, – все повече се вживяваше Велмира.- Кажи ми, ти, като познаваш Рачев, дали се е загрижил, че ние нямаме захар или иска да поприпечели за наша сметка. Дава ни захарта по 2 и 50. А направи сверка на международните пазари, как са цените и виж това мазно гяволе колко ще спечели от един ТИР. Канеше ме в неговата канцелария на кафе, а когато не отидох, един път ме среща и ми направи забележка, че с колегата Милчо ни виждал много често и не било някак морално! Значи аз не мога да разполагам със себе си и свободната си воля. Казвам му, че това си е моя работа, а той ми вика: ,,Не е само твоя, защото ако става нещо и мъжът ти дойде тук, да ми иска сметка, и ме пита какви ги допускаме, аз какво да му кажа”.
-Права си, той е двуличник и лицемер. Когато направихме вноса на измервателната станция за трансформаторния завод, японците ми подариха сребърен часовник. Тоя Рачев откъде разбрал за това, не знам, но ме привиква и ми казва, че ако до утре не донеса часовника, както си е с луксозната кутия, ще стават големи работи. Бил съм се облагодетелствал от сделката. Предавам го на другия ден с протокол, от тези нали ги знаеш… за материалните ценности. След няколко дена шефът ни вика на оперативка и гледам абсолютно същия часовник като моя, само че златен, на ръката му. Значи и на него японците са подарили. Само че Русев смее ли да го шантажира и да му го вземе. Значи аз съм се облагодетелствал, а шефът не е. Той има право, а аз нямам. После сребърният часовник го подариха на Киро Петров по случай пенсионирането му и Рачев обявява при връчването, че е от първичната партийна организация. Обаче бай Киро научил, че часовникът е бил подарен един път на мене от японците. Понеже е свестен човек, идва при мене и ми го дава. Вика „това нещо е твое, вземи си го”. Крадени работи не искал да притежава. Ето го, – Георги свали часовника си и го показа на Велмира – отзад е гравиран с името на Киро Петров. После Рачев ме гледа с часовника, но не смее да ме попита откъде е. А когато внесохме компютрите за изчислителния център във Варна в договора пише, че се полагат 0.5 процента за лицето, работило по договора. Аз им пиша телекс, че това не може да стане в нашата страна. Те обаче ми връщат съобщение, че политиката на фирмата е такава и това е абсолютно задължително, иначе сделка няма да има. Взимам аз цялата преписка и я нося на Рачев. Казва ми, че не трябва да се съгласявам. Подавам му доклад и му казвам да напише резолюция с нареждането си, а той не смее. Той бил политическо лице и не можел да се разпорежда. Значи, устно може, а писмено - не може.
-Сега иска - не иска, ще трябва да се подписва, щом се е заел да внася захар.
-А бе той няма акъл да прави внос. Това е дело на някой мой колега и го ползва като пласьор.
Георги използваше всеки удобен момент пряко или косвено да се самоизтъкне. Красотата на Велмира му създаваше чувство на малоценност. Макар че отвреме-навреме му разрешаваше да я обладава, Георги усещаше, че с това не я е спечелил. Тя се дистанцираше с достолепието на мадона и това го влудяваше от копнеж по нея. „Изглежда е разбрала слабостта ми”, мислеше си той. Може би затова се чувстваше толкова освободена с него, а така естествена беше още по-симпатична. Не знаеше истинските й чувства към него. Те можеха да се движат от искрената симпатия до скрита неприязън към насилието на шефа, който се възползва от властта си. На Георги му се искаше да е първото.
-Мира, човек понякога е притиснат от обстоятелствата и върши неща, които не са му приятни – опита се да я тества той. Въпросът му имаше двояка посока. Зачака отговора все едно бе казал ,,обичам те” и сега бе нейн ред.
-Аз за разлика от теб, не правя нищо, което ми е неприятно. С първата част от отговора, тя се дистанцираше открито от него, но втората му вдъхна огромен оптимизъм. Нейният отговор го забиваше пет метра под земята, а после го издигаше в небесата. Ще трябва да го доуточни, че това вече го измъчваше.
-Добре, нека да речем, че животът, бъдещето и щастието ти зависят от човек като Рачев, тогава би ли му разрешила да се възползва от твоята красота.
-Уф, защо ми говориш такива работи? – Велмира се намръщи и само след миг отговори със смях - все едно да си я намразя после.
Като престана да се смее, каза замислено:
- Знаеш ли защо животът в повечето случаи е гаден? Защото се управлява от мъже, а малкото жени, които са на висши управленски постове, са с мъжка психика. Иначе не биха се домогнали до там.
Разбра, че е прекалил с въпроса си и като видя, че няма да получи яснота, трябваше да потърси подход към едно от най-важните неща, за които беше дошъл директно от летището. Всеки път, когато искаше да я обладава, трябваше да й сваля звезди от небето, а той си имаше и друга работа.
-Мира, затвори очи, ако обичаш – като за начало щеше да й поднесе подаръците.
-М-м-м… - измърка тя и затвори очи. Големите силно гримирани мигли се бяха извили като прелестни миниатюрни ветрила, едните надолу, а другите нагоре.
Георги извади от куфара подаръците, основно гримове, парфюми и бельо. Когато ги избираше във Виена, се насочи към такива, от които косвено да бъде облагодетелстван именно той.
-Можеш да ги отвориш – Георги беше подредил луксозните дарове на бюрото.
Велмира гледаше подаръците и за да скрие усмивката си, беше прехапала долната устна. На бузите й се открояваха ярко трапчинките, съпровождащи най-широките й усмивки. Сега беше моментът да я подкани.
-Искаш ли да ги пробваш? Ще заключа вратата.
-Каквото кажеш, ти си шефът – Велмира отговори, гледайки подаръците.
Георги заключи вратата и се зае да събере всичко по средната част на секцията и да спусне спалнята. Велмира му се усмихна и отиде към бокса, да се тоалира. Притесняваше се, че се изпотява. Беше поръчала на Георги климатик и той й бе обещал.
Бяха любовници от един месец. С всеки ден тяхното любене се изменяше и сега приличаше по-скоро на биене. Георги винаги я питаше дали не е прекалил, а тя му се усмихваше и му отговаряше, че й харесва. Той беше сигурен, че мъжът й не би се държал така с нея. Сега му се изясни напълно народната мъдрост, че чужда жена и чужда кола не се жалят.
Днес имаше няколко неотложни задачи. Най-важната беше да се обади на брат си Жеко. Искаше да го помоли да му осигури Краси Буцата утре в 9 часа пред митницата, когато се очакваше автовозът с неговото ВМV. Планираше да го освободи от митницата и да го кара до КАТ, за да получи регистрационни номера. Автомобилът известно време щеше да се движи без регистрация. Научи от застрахователната агенция, че автомобилите без номера са най-лесна плячка за автокрадците. Краси Буцата му трябваше за физическа охрана. През годините, прекарани в международната търговия, придоби качеството да предвижда абсолютно всички рискове. За покупката на новия си автомобил подходи съвсем професионално. Най-напред се консултира с една от многобройните австрийски застрахователни компании. Накараха го да попълни въпросник с екстрите на автомобила, касаещи сигурността на първо място, след това общи данни, като цена и т.н. Георги попълни три варианта и получи три вида оферти. След това се поинтересува за цените на различните БМВ - та. Получи по международен куриер каталог с всички модели автомобили от желания клас. Спря се на най-оптималния вариант. Возилото имаше 3 джипиеса, имобилайзер, магнитен елемент в ключа и блокаж на двигателя при кражба. Така изработен и окомплектован, беше много трудно да бъде откраднат. Дори да го задигнат, чрез джипиесите австрийците щяха да кажат къде се намира, без да се налага да идват в България. Освен това специалните знаци на стъклото подсказваха на всеки професионален автоджамбазин, че не е желателно да си има конфликт с тази застрахователна компания. След кражбата, вероятността апашът да е потърпевшата страна, беше много по-възможна. Георги поръча автомобила със споменатите екстри и получи фактура. Приведе парите и проучи в детайли как може да се транспортира от Виена до София. Оказа се, че три дни след като бъде произведен и окомплектован за получаване, има възможност да се докара с автовоз от все още неприватизирана държавна международна транспортна фирма. Трябваше да отиде един ден преди натоварването, за да плати застраховката и получи застрахователната полица. След като получеше регистрационния номер, ще им го съобщи с телекс или факс.
Краси Буцата беше израсъл с Жеко. Бяха неразделни. Баща му беше международен шофьор. Краси споделяше всички донесени подаръци с Жеко. Майката на Буцата казваше: ,,Ако можеше и обущата, щеше да си даде на Жеко.” Двамата бяха неразделни. Единият осигуряваше материалната база, а другият - гаранцията за емоционално и весело прекарване.
Георги звънна в кафето, което Жеко бе наел, но момчето, което беше и барман, и сервитьор, му каза, че не е идвал от сутринта. Последно го видял снощи.
Стана обяд и Георги покани Велмира да отидат в стола към сградата. Наредиха се на малката опашка. Заведението беше на самообслужване и приличаше на така наречените „закусвални”. Всеки си взимаше каквото му хареса, хляб и прибори за хранене. Вече предлагаха и бира, а даже вино и ракии. В края имаше каса, на която се плащаше. Велмира настояваше да си плаща своята сметка, да нямало приказки. Георги имаше своя философия за храненето. Първо, избираше здравословни храни като плодове и зеленчуци, на второ място, но не на второ по важност, нещо ,,завързано”, както се изразяваше той. Така наричаше печеното свинско или пържола. Агнешкото и пилешкото също спадаха към тази категория. Особено беше доволен, когато предлагаха свински крачета с чесън и червен пипер или нещо приготвено от карантия – дробчета или шкембе-чорба, език в масло. Ех, баща му как готви! Подбра ястията по типичния за него начин. Взе си и една бира ,,Шуменско”. Велмира си избра само една салата и крем-супа. Обикновено хляб не ядеше. На обяд Георги не беше словоохотлив. Концентрираше се върху ястията. Велмира не му се сърдеше. По-добре пред хората да не показват, че са близки повече, отколкото изискват служебните взаимоотношения. След промените служителите взеха да се отчуждават. Много напуснаха сградата, други идваха. Непрекъснато се сдаваха и наемаха офиси. Като се нахраниха, Георги извади вносни дъвки, почерпи Велмира и побърза да се върне в офиса, за да открие по телефона Жеко.
Веднага се обади до кафето на Жеко - да не би да се е обадил, докато е бил на обяд, но му казаха, че още го няма. Георги пак поръча, като дойде да се обади.
-Шефе, тук в извадката на банковата сметка виждам пристигнала една голяма сума и след това една приведена, а нямам съответните платежни и оправдателни документи – Велмира искаше да разбере каква сделка е направил Георги.
-Точно така, ще ти дам тези документи, но ми трябват – отговори Георги и си помисли, че все пак трябва да й каже за сделката.
Все още й нямаше доверие. Да не вземе да говори натам- насам за тази сделка. Всичко беше законно, но не и морално.
-То и на мене ми трябват, не мога да привърша месеца. Гледай поне да ми ги дадеш за приключване на следващия - настоя Велмира.
Георги на момента реши какво да направи. Ще й даде премиални пет хиляди лева от печалбата, придобита от компютърния томограф, и ще я направи своя съучастничка. Тогава по-добре би го разбрала, относно опазване на тайната. Но това нямаше да стане днес. Ще го стори, когато му се разсърди за нещо. Кой не омеква, като получи ей така пет хиляди лева – помисли си Георги. Защо сега да си изстрелва патроните. Днес вече й направи подаръци. Ще вземе да я разглези. После си спомни за проведения разговор и мнението й за комунистите, променили се в капиталисти и експлоатацията им върху трудещите се. Дали да не я разкара. За момент му дойде тази абсурдна идея. Как би могъл да унищожи малкото готино нещо в неговия сив живот. Трябваше да й даде повече пари, но не повече от 15 хиляди. Тя ги спечели с две изречения. Две глупави изречения по отношение на политиката, която тя едва ли разбираше. Но Велмира имаше малко или много съвест и тя струваше пари. Георги я остойности на 15 хиляди лева.
Телефонът иззвъня и Георги го вдигна.
-Парче, какво става? - Беше брат му Жеко. Наричаше го „парче”, защото Георги като малък обичаше да яде сланина и казваше на майка си често: ,,Дай ми парче сланина и хляб.” Оттам ,,парчето сланина” и после само ,,парчето” за по- кратко. Освен това самото подпухнало от преяждане малко дете, си беше едно ,,парче сланина”. С времето поотслабна, но не много, даже се изтегли малко и на височина.
-Жека, много те моля да ми изпратиш утре Буцата, че много ще ми трябва – отвърна Георги.
-За какво ти е? Да не се местиш пак? – миналия път му даде Буцата, да му помага при преместването в квартирата.
-Не за това. А бе, купих си едно ВМV. Утрe ми го доставят и ще го карам из цяла София без номера. До КАТ, нали се сещаш? Ще вземат да ме заклещят някъде, да ми обършат два шамара и ще ми го вземат. – Видя, че Велмира се подсмихва и добави – не че току-така ще им се дам, но друго е да има поне свидетел.
-А бе, парче, не знаеш ли, че Буцата е криминално проявен и осъждан? Кой ще вярва на такъв свидетел? – Жеката бе решил лежерно да се погаври с Георги, както правеше при всеки удобен случай. - Кажи си, че те е страх да не те смотат, че като те знам, за това ти е зорът, а не за колата.
E, вярно, така е,– съгласи се Георги, като съобрази, че Велмира не може да е чула какво му е казал Жеко. - Влез ми в положението.
Виж какво, той не ми е слуга или робот, да го пращам. Може да не е умен като тебе, но всеки човек си има достойнство.
-Добре де, ще му дам 50 лева.
-Вземи тия 50 лева си ги вкарай в…Защо, като го срещнеш в Самоков, не му кажеш едно здравей, пък черпи го една ракия, кажи му един виц. Какво да ти обяснявам…
Добре бе, ще го помоля да дойде утре, пък вземи го докарай в Самоков, да го видим това ВМV.
-Знаеш ли, че това е идея. Ще докарам и Росен, да се съберем всички - това беше удобен момент да се изфука пред братята и родителите си. - Тая неделя няма да мога, но другата - става.
-Утре Буцата кога да бъде на автогара Юг? – попита Жеко.
-По-добре на митницата…
-Казах на автогарата.
-Добре, на автогарата, в 9 часа.
-О кей. Чао, парче – чу Георги и отсрещната слушалка се затвори.
Георги направи необходимото за освобождаване на ВМV-то за утрешния ден. От утре ще му се промени съдбата, защото човек е това, което е колата му. Той ставаше от еквивалента на стара жигула, еквивалент на BMV – последен модел. Наближаваше четири и имаше още един час до края на работния ден. Велмира седеше диагонално срещу него и гледаше в екрана на нейния компютър. Георги стана от стола и се заразхожда из помещението. Гледаше към нея. Приближи я, наведе се и я прегърна. Тя продължаваше да си работи и не му обръщаше внимание. Той стана по-настоятелен с прегръдките си и тя го избута. Георги като попарен седна на стола.
-Защо така се държиш с мен? Знаеш колко те харесвам – оплака й се той.
-Знам как ме харесваш. За тебе съм едно апетитно парче, някакво месо. Ти не се интересуваш от душата ми. Само формите ми те интересуват.
Явно беше ядосана. Георги се усети, че след обяд почти не си бяха говорили. Велмира вече се обличаше и се готвеше да тръгва.
-Знаеш ли, много се чудя какво си мислиш за менe, какво съм аз за теб – Георги сложи всички карти на масата.
-Ти си едно биче, много умно за дадени неща и много бедно за други. Едно биче, което за съжаление понякога ми е много симпатично – вече отваряше вратата и последните думи ги каза през рамо.
Георги не можеше да я разбере. Трябваше и той да се прибира вече. Чак сега се сети, че дъщеря му днес има рожден ден.

ІV част

Росен бързаше да почисти повече риба, че идваше време Лазарос да ползва почивка и когато започнеше той да продава, трябваше да има под ръка повечко от готовата. Изнесе касите до сергията и видя, че отсреща зад опашката стоеше онова момиче, което вчера бе отнесъл до болницата и после съпроводил до дома му. Гледаше към него. В този момент Лазарос му нареди, да донесе найлонови пликове, че бяха на привършване. Росен отиде да изпълни заръчаното, и като се върна, погледна към мястото, където стоеше момичето, но него вече го нямаше. За момент се породи някакво съмнение, че не е била тя, но то, както мигновено се появи, така и за миг го напусна. Тя беше, и Росен сякаш още виждаше бялото й лице с правата руса коса. Освен това тя гледаше именно него. Колко момичета биха се спрели на „Женския пазар”, да се заглеждат по някакъв мърляв помощник на продавача на риба. Докато размишляваше върху случилото се събитие преди няколко минути и своя социален статус, чу добре познатия мачовски глас на Жеко.
О-о-у джентъл Стоицов, здрасти! – беше вече зад сергията или по-точно в тази част зад тротоара, където обикновените купувачи нямаха право да навлизат. Жеко обичаше да се прави на артистичен и в далечното минало употребяваше обръщението ,,синьор”, а за жените ,,милейди”. Докато ,,милейди” устоя на естетическите му критерии във времето и още го използваше, ,,синьор” беше заместено с ,,джентълмент”, а за съкратено премина на ,,джентъл”. С правото на това обръщение се ползваха близките му, към които хранеше добри чувства. Сега на Росен това обръщение му прозвуча като парола за разпознаване на близък приятен приятел, който с появяването си, му носи радост.
-Здрасти, Жеко – отвърна Росен, и като извърна глава към Лазарос, го представи – това е по-големият ми брат.
-За мен е-е-e … радост – затрудни се с някои български думи гъркът.
-Хайде да влезем, да седнем – покани го Росен и поведе Жеко към склада.
-А бе, брат ми, как издържаш в тая воня? – Жеко седна на подадения стол, – ако искаш веднага те правя барман на заведението в туристическото или на павилиона ми в Боровец.
-Не, благодаря. Тука свикнах вече и се чувствам добре. Заплатата ми стига.
-Похапваш си рибка, – Жеко имаше вродения талант да усеща и извлича комичното от всяка ситуация.
-Не, риба не съм ял от поне 2 години – засмя се и Росен. - Ти какво насам?
-Доведох Краси Буцата да охранява ,,парчето”, че си е докарал ново ВМV от чужбина, та днес било без номера, и да не му я откраднат.
-Защо не е извикал тебе? – учуди се Росен.
-Щото знае, че ще му откажа. Как ще го изтрая да ми се фука цял ден. А бе, знаеш ли къде е Министерство на културата? Имам едни рисунки на Шишкин и искам някак си да ги пласирам. Не съм наясно с този бизнес. – Жеко набръчка чело и примижавайки с дясното око, изкриви затворени устни леко вдясно. Това беше една от често използваните гримаси, изразяваща мислене.
Росен взе да му обяснява, но Жеко бързо го прекъсна.
-Слушай, я да се поразходим до там и ще си приказваме по пътя.
-Добре, но може ли да ме изчакаш…, отсреща има кафе, нека шефът да се върне от обяда. По това време го замествам на сергията и работя на кантара и с клиентите. Ще го помоля още сега да го сменя. Само половин час ще те забавя.
-О кей. И вземи облечи нещо по-тузарско, че може да ни предложат среща с министъра, – Жеко пак изкриви устата или по-точно усмивката си вдясно. Ако можеше да се каже, че съществува понятието гримасническа култура, Жеко я владеше, и по-точно тази част от нея, която беше свързана със забавленията, изразяващи преувеличения, абсурди, ирония и подобни.
-Не се притеснявай. Хайде след малко ще се видим пак –изпрати го Росен.
Отиде до шефа си, протегна глава към ухото му, помоли по-рано да го смени и обасни защо.
Лазарос кимна с глава няколко пъти надолу, което на гръцки означаваше съгласие. Избърса се с мръсната кърпа, която стоеше на една кука долу вдясно на сергията и се насочи към своя кът, където се пренасяше в един друг свят – автентичния.
Росен се захвана с продажбата на риба. За кратко време успя да се откъсне от впечатленията, оставени от брат си, тия мистични картини от някой си художник, откъде ги има и в какво се беше забъркал сега. Имаше много работа, опашката беше почти два метра. Някои от клиентите бяха постоянни и Росен ги познаваше. Кимваше им с усмивка и показваше, че са му познати. Повечето от тях казваха по някой и друг израз, освен стандартните реплики при продажбите. Росен им отвръщаше винаги, дори с риск това, което е казал да звучи банално или като пълна глупост. Не бяха минали и 20 минути, Лазарос се появи и зае мястото, за което бе предназначен от обстоятелствата за титуляр.
Росен прегледа за момент обстановката около сергията. Изнесе две касетки риба и като видя, че всичко беше в количества да стигнат поне за два часа, се изстреля да си хвърли един студен душ. Макар че душ въобще нямаше, а само един маркуч в тоалетната, свързан с кран от градския водопровод. С войнишки устрем и бързина, само след 6-7 минути имаше почти подходящ вид. Влезе в кафето на Зоя, където Жеко беше седнал на най-близката маса до бара и със Зоя и си разменяха дружески реплики. Жеко беше изключително комуникативен, особено с жените. Успяваше много бързо да скъсява дистанцията, да ги предразполага и изобщо беше ,,на ти” с тях в преносния смисъл.
-Росене, ти защо не си ми казал, че имаш по-голям брат? – смееше се емоционално загрятата вече от Жеко жена.
-Имам още един по-голям брат – отговори Росен.
-С другия ни брат по-добре да не общуваш, освен ако не изпитваш увлечения по мазохизъм – изрази Жеко отношението си към него.
-Абе, вашта майка си е героиня. Трима сина и един баща, сама жена с четири мъже на ръце.
Зоя заговори още преди да изчака Жеко да свърши. Това беше поредното доказателство за Росен, че жените по-често пропускат да се съсредоточат какво казват събеседниците им или имат способността, като говорят едновременно, и да слушат.
Жеко беше от първия брак на баща им. Никога майката на Росен не бе полагала грижи за него. Жеко отрасна в една своя леля, но това не беше нужно да се уточнява сега пред Зоя. Взеха си довиждане с нея и потеглиха сред препълнения с хора, глъчка и бъркотия пазар.
-Какви са тия картини, сигурно са много ценни? – попита Росен, - носиш ли ги?
-Такива ценности винаги трябва да са под окото на мафията. - Жеко вдигна дипломатическото куфарче с дясната си ръка.– Като ги придобих, си отворих трезор в банката. Сутринта ги взех оттам, за да ги показвам, ако се наложи.
-Откъде ги имаш, сигурно ги притежаваш законно? – всъщност Росен не беше напълно сигурен. Знаеше, че Жеко се движеше по ръба на закона.
-Нали познаваш Данчо Маслев?
Росен кимна в знак на съгласие. Майка му беше негова класна до четвърти клас.
-Той нали беше активист на СДС. Когато сините не можаха да победят на изборите, той съвсем се пропи. Хем няма пари, хем поръчва по 10 уискита на ден. Като започне един запой, та до вечерта. Накрая, когато трябва да плати сметката вече, така се е отрязал като морков, че не може да се разговаря с него. На другия ден от сутринта е на линия, и пак. Бил изпаднал в алкохолна дупка. След 10 дена идвам рано сутринта, докато още е на трезво, да си поговорим. Викам му: ,,Абе, Данчо, как ще оправяме твоите борчове?”, а той трепери целият за пиене. Вика ми, че като се съвземе, ще продаде картини от колекцията си и ще се разплати с мене. Викам му: ,,Това не може да стане” и той предложи да си заплаща пиенето с картини. Казах му, че не разбирам от картини, но после понаучих от него доста неща и усетих, че в това има хляб. Рекох си, защо да не инвестирам. Аз си имам документ, че ми ги е един вид продал. Какво ме интересува откъде ги има той. Аз нали съм добросъвестен купувач. Последното Жеко го каза с по-тънък, почти невинен глас.
Росен си помисли, че почти при всяка ситуация, когато Жеко е показал вълчите си лапи, вземе да ги говори едни такива с невинността на агне, та чак ти става комично. Росен си спомни оная щедра почерпка, когато си дойде първата отпуска от казармата. Жеко поръча от власите агне. Баща им го опече. Като го изядоха с обилно количество червено вино, Жеко с подобен тънък глас и така жаловито изпя ,,Заблеяло ми е агънце”, че всички се просълзиха. Към края на песента, като видя ефекта от сполучливото изпълнение, отвори мазните от агнешкото устни в доволна усмивка.
Бяха стигнали вече до Министерство на културата. Жеко каза на мъжа от охраната, че притежава картини на Шишкин и че иска да говори с някой от министреството, ако имат интерес да ги изкупят. Мъжът от охраната му каза, че най-добре е да отидат във ведомствената художествена галерия и посочи към съседните витрини.
25 – ТА СТРАНИЦА


Двамата братя влязоха в галерията. В нея нямаше посетители. В дъното на едно бюро седеше млада жена. Като видя, че се насочиха към нея, стана да ги посрещне.
-Добър ден! – поздрави Жеко и като изчака отговора на жената, продължи – извинете, към вас ни насочи охраната на министерството. Имам графики на Шишкин и търся на някого да ги продам. Помислих си, че най-подходящото място за тези изключително ценни експонати, е обществена художествена галерия, за да могат хората да имат достъп до тях.
-Вие имате оригинални картини на Шишкин? – жената гледаше учудено и не можеше да повярва.- Нали това не е някаква шега?
-Сега ще ви ги покажа – Георги извади една папка и я подаде на жената. Тя сложи тънкораменни очила и заразглежда с интерес.
-Не мога да повярвам, че държа в ръцете си оригинал на Шишкин. Това сигурно е 5- то до 7-мо копие – отвори едно от чекмеджетата и извади лупа.
-Мисля, че е 5-то – отговори Жеко и добави – колко би могла да струва една такава графика?
-Моля ви се – почти ахна жената, – как мога аз да оценявам Шишкин? Що се касае до чисто художествената страна на оценката, това може да е някой творец, доближаващ се до неговия талант. Относно това, кой колко би заплатил, е много по-сложен въпрос. Ако имаме предвид пазарния принцип, че характерът на вашето предлагане е уникално, това значително би се отразило на цената в посока на нейното увеличение. Предлагането трябва да се срещне с търсенето. За съжаление в страната ни засега почти не съществува пазар за предмети от културен характер.
-Накратко, ще трябва да се насоча към чужбина – бързо схвана Жеко.
-Това ще бъде много жалко. Да, наистина много жалко, защото една бедна икономически държава, е обречена и на духовна бедност – жената говореше по-тихо, като че ли на себе си. – А колко хубаво би било тези уникати да се експонират в нашата галерия. Аз бих се гордяла, да.
-Вижте, аз съм напълно съгласен с вас. Споделям същите съжаления, относно това, каквито и да било културни неща да излизат от изтерзаната ни държава – Жеко вече използваше тънките струни на гласа си и Росен се сдържаше да не се разсмее. - Ето защо бих се съгласил да ги предам на държавата, в лицето на Министерство на културата, на приемлива символична сума. Защо да не го направя в името на българската култура. Аз не съм някакъв сноб, за да подклаждам самочувствието си, че притежавам неща, които другите хора нямат.
-Разбирам ви напълно, но в момента министерството разполага с ограничени средства. Дори вашите картини да са на Рембранд, пак не биха си позволили да ги закупят. Не достигат средства за заплати на артистите от театрите, от оперите, а кино да се прави, е даже невъзможно. Паметници на културата се рушат. Положението не е благоприятно за каквито и да било извънредни разходи – жената поклащаше главата си, за да бъде по-убедителна. Явно се вълнуваше и не беше безразлична към нерадостната картина, която описваше.
-Всъщност имам една идея и ще я споделя с вас. Защо примерно, не ви оставя картините да се показват във вашата галерия за определено време. Така ще се даде възможност на поклонниците на това изкуство - да разгледат тези неща – Жеко посочи към графиките. Направи си сметка, че като стоят в галерията, няма да плаща за трезор на банката. От друга страна, като търси и намери потенциален купувач, ще му каже, че би могъл да ги види във ведомствената галерия на „Стамболийски”.
-Да, това е идея. Можем да направим откриване. Ще поканим хора от Руското посолство. Може дори някой от началниците на отдели да открие изложбата. Имате ли нещо против да си оставите координатите, за да мога да се свържа с вас и да ви дам отговор до една седмица. Ще докладвам за вашето посещение – тя погледна графиките и допълни, – искате ли да ви дам найлонови джобчета, за да отделим графиките една от друга? Така ще се намали вероятността да се повреди тяхното качество. Има риск от известно размазване.
Още недочакала отговора, тя извади найлонови джобчета. Съвсем старателно взе да пъха в тях графика по графика, всяка в отделен джоб.
За човек като Росен това бяха черно-бели графики, изобразяващи пейзажи от равнинна гориста местност и си приличаха. На излизане от галерията, Жеко сияеше и се питаше каква ли суха пара ще спечели. Информацията, която получи надмина в пъти и най-оптимистичните му предположения.
-Жеко, не мога да разбера, тези картини оригинали ли са или копия? – попита го Росен.
-Това е специална графика. По-точно начинът на изработка е специален. Художникът рисува картината на идеално полиран камък. След като я нарисува, върху изобразеното се слага хартия и се натиска с друг подобен, полиран камък. Получава се нещо като преса. На хартията остава изображението и това е първо копие. След следващата преса излиза второ копие, и така до 12-15-то. Следващите 16-то и 17-то, вече са бледи и нямат стойност – Жеко беше проучил добре технологията.