автор: ivliter

И аз като всички на тази земя един ден уморен ще си тръгна от нея. Тогава един огън пo-малко ще гори в света и ще остане една песен недоизпята. Дъждът ще ръми, ще ме търси под всяко листо и тревичка, за да гo стопля с дъха си, а слънцето не ще може да се огледа във възхищението, проблеснало в зениците ми.
Тогава вятърът ще разучи най-тъжния си реквием. Заспалата природа ще се събуди и ще подгони топлината под птичите криле извън гнездата. Нощта ще слезе с Полярната звезда в ръка над моя дом, ще търси моя глас и моя влюбен в живота поглед. Но в падналата тишина единствено звездата със звезда ще си говори. И пак ще се завърне слънцето – над изораните бразди на дните ми ще плисне светлината си, но аз ще съм далеч от тук. Пръстта като посято семе ще ме е поела и старият Балкан надеждно ще ме е завил с дълбоката си хладна тежка сянка – без светлина, без звук, без мисъл и без следа.