автор: flowerpeace_21

Тръгвах си със птиците наесен,
а водеше далече моят път.
Препускаше светът във ритъм бесен
по вените на грешната ми плът.

Скитах дълго, търсих се във мрака.
Бях икона, и мръсница бях
в жалки роли от нелеп спектакъл,
живота си с усмивка изиграх.

И сега душата вледенена
връща в спомените пролетта,
за да литне - птица уморена -
към дома с пречупени крила.

Но отдавна запустял е дворът...
Само там, край пътната врата,
надживяла векове и хора,
плаче тихо старата върба.