автор: secret_rose

Редуват се изстиналите нощи
в прокъсаната дрешка на духа ми
с проблясъци през дрипите, за още
от слънчевото зарево в дъха му.

Пребродих го.. а той стоеше - сянка
пропуснала по мен искрица утро
с безмълвното отдаване на пламък
затоплящ ме до искренност отвътре.

Какво съм днес без нежната му същност,
без тихата гальовност на деня му...
Бездомница, изписваща "завръщане"
по крайните контури на света ми.

И с боси стъпала опипвам края
преди да се изгубя в сетнината.
Отричам ли се... помня ли... не зная.
Но мрака ми лелее за душата му.