автор: atima_viva

Зад облака с разплетена опашка
не спирам да вървя.
Ще продължавам,
докато слънцето потъне
в зеницата на залеза запален.
И капвам като капка уморена
до камъка и нишката на пътя –
изпредена и тънко-свечерена –
в тръстиковите сънища потъвам.
Щурец и тишина се донадпяват
зад сянката изсъхала на цвете.
Реката се отпуска отмаляла
и в мрака се изгубваме и двете.