Правиш ме твоя с цялата сила на мълчанието ми,
което украсяваш всеки път с действията си.
Обожавам виковете на тези действия,
заглушаващи шепота на думите ти.
И петолинието на дните ми
как изпълваш с ноти ми допада –
така симетрично е, а ти създаваш музика върху него.
Въпрос:
Как мислиш – когато миналото ни е красиво сдържано празно петолиние,
а настоящето – непоправимо страстна музика, какво бъдеще ни очаква?
Отговор:
Танц с име Танго :)