автор: Princesssa

-Не знаех, че още правиш така косите си…
-Не ги правя. Просто реших, че в чест на миналото си заслужава…
-Не трябваше. И без това е прекалено трудно да се разделим със спомените.
-Аз не искам да се разделям с тях.
-Защо?
-Защото животът сред спомени е далеч по-лесен.
-Това не е живот, а самозалъгване…
-Сам си казвал, че всеки има право на заблуди.
-И на демоните, които задължително се появяват с тях…
-Имам нужда от демоните си. Правят ме по-малко самотна.
-И ти вземат твърде много в замяна…
***
- Болезнено красива си, както винаги.
-Хм… знаеш ли, прав си. Красотата ми наистина е болезнена. Носи ми само мъки и нещастия.
-Не ставай мелодраматична…
-Такава ли съм? Не се бях замисляла. Но това с мъката и красотата е истина, за съжаление. И в това няма нищо романтично. Само тъжно.
-Търсиш тъгата навсякъде.
-Не, тя сама ме намира.
-Ти се оставяш да бъдеш намерена.
-Просто ми омръзна да бягам.
-Тогава намери място, на което да бъдеш щастлива.
-Сам каза-нямам правилната представа за щастие, така че няма място, в което да открия нещо, което не съществува.
-Нима се предаваш?
-Спрях да се страхувам от поражението… Защо да не се предам?
-Не си такъв човек, ти си родена да успяваш.
-Уж бях родена и да обичам, и да бъда обичана, пък виж какво стана.. Понякога хората променят предначертанията на съдбата и не винаги това е за добро.
***
-…Вярата я имаше, липсваше ти смелост. И умът ти идваше вповече, за разлика от чувствата, които винаги бяха на ръба на абсолютната липса.
-Вярваш ли изобщо в това, което казваш?
-Не, но това е единственият начин да си обясня как невероятно прекрасна жена като теб позволи на една нелепа любовна история да я превърне в развалина, пепел и бездушие…
-Тогава не вярвах, че историята е нелепа…
-Всяка любов се превръща в нелепост, когато я оставиш да бъде единствен смисъл в живота ти.
-А в това вярваш ли?
-Абсолютно. Не бива да имаш само едно нещо, заради което да живееш. Защото ако то изчезне… изчезва всичко.
-Значи да имаме много любови?
-Да. Трябва да обичаш много неща в живота си, за да бъдеш щастлива. И тези неща не бива да принадлежат на миналото.
-Не знам дали мога да разпилявам така обичта си…
-Това не е разпиляване, а осмисляне. А и винаги е по-добре да обичаш нещо, което не заслужава обичта ти, отколкото изобщо да не обичаш.
-Не знам… Няма ли това да се превърне в поредната болезнена грешка в живота ми?
-Има грешки, за които човек не бива да съжалява…
***
-Щастлив ли си?
-Мисля, че да… въпреки всичко.
-Няма да те лъжа-не исках да чувам подобен отговор, надявах се, че си осъзнал, че без мен щастието е невъзможно…
-Без теб осъзнах много неща. Липсата ти ме научи на много други…
-Научи те на щастие?
-Не, това винаги съм го умеел. Научи ме как да бъда щастлив, дори когато нещо толкова важно липсва в живота ми.
-И ти успя да се научиш да живееш без мен…
-Трудното не беше в това. Трудното беше да се науча да не съжалявам, че те няма.
-Успя ли?
-Не. Все още има моменти, в които отсъствието ти е жестока празнота, която никой и нищо не може да запълни.
-Но тогава…?
-Не, не можем да продължим… или да започнем отначало. Това, че все още се обичаме не е достатъчно. Вече не е.
-Мислех, че това е единственото важно.
-Щеше ми се да е така. Но нещата винаги са далеч по-сложни.
-Ние ги правим такива.
-Такива трябва да бъдат. Не заслужаваме нищо по-малко.
-Нима любовта е нещо малко?
-В нашия случай-да.
-Не разбирам…
-И това беше проблем между нас-не можехме да се разберем.
-А изобщо опитвахме ли се?
***
-Редно е вече да тръгвам. Забавих се.
-Да, най-добре. И за двама ни. И спри да правиш така косите си. Въпреки че си прекрасна.
-Добре. Въпреки че съм прекрасна…