автор: Pobeditel

Да се срещнат във времето и пространството две души с еднаква мисия е почти невъзможно, ако не се намеси съзидателната и вездесъща Сила.
В необятната Вселена се случват безброй неща във всеки един миг, но някои от тях се случват повторяемо през неопределени интервали и единствената причина затова е неотложната им необходимост. Представителите на разума имат способността да познаят по време на съществуването си своята божествена същност, но не всички го правят. Това не може да стане чрез омразата или ненавистта, а само чрез най-висшето чувство- любовта. Истинската история на световете е история на любовта, идеите и възхода на съзнанието. Разумът и възможността той да бъде подчиняван на благородни цели са предпоставките създаващи условия за прогресивно развитие.
Те имаха своите земни имена, но не това е важното. Смисълът на тяхното съществуване и тяхната среща е нишката, която свързваше времето, пространството, причината и следствието в едно цяло и му придаваше яснота и завършеност.
Той странстваше милиони години из новите галактики като дух на щастието, преди да приеме формата на космически рицар, воюващ за тържеството на любовта срещу силите на мрака - тези, които носеха смъртта със себе си, причинявайки нещастия, страдания и беди на живите същества. Войната беше дълга и продължителна и едно от главните занимания на Върховната Сила бе да напомня периодично за нея чрез своите избраници.
Жителите населяващи тази планета бяха стигнали до критичен момент и загубили душите си, забравили кои са, вървяха към сигурна гибел. Унищожаваха сами ресурсите и природата на своя дом, деца убиваха родителите си, родители убиваха децата си и по всичко личеше, че ако продължават така краят беше съвсем близо, но всичко това притесняваше много малко хора. Трябваше да им се помогне да намерят пътя към себе си, пътя към забравената си същност.
Тя беше живяла хиляди години като музика преди да се появи на малката планета като розата на любовта. Усещаше отдавна, че трябва да го срещне и двамата да докажат силата на чувството, в което тя така много вярваше. От мига на срещата си те разбраха кои са и това ги направи още по-щастливи, защото имаше голям шанс някога да се срещнат и в други измерения.
Сега вървяха неразделни в една реалност, познавайки се сякаш от векове. Край тях светлите и радостни души се редуваха със скучни и сиви сенки, бързо потъващи в мрака. Той откриваше в нея вечния пламък на любовта, който го превръщаше в кипящ вулкан и това я правеше безценна за него. Тя го обичаше заради умението му да превръща миговете в музика и щастие, да й дава нещо много по-голямо от обикновено чувство, да бъде нейният стимул, вяра и смисъл за живот. Харесваше качеството му да прочита мислите й и винаги когато искаше да й посвети някой стих, той го правеше. Думите му извираха направо от сърцето и се разливаха в нейното като космически еликсир. Днес тя искаше неистово неговите думи и той й подари следния стих:

Ако настъпи ден
да не мога да те видя,
по цяла нощ ще те търся
сред звездите в тъмното небе.
Ако настъпи ден
да не мога да те чуя,
ще слушам непрестанно пулса
на влюбеното си сърце.
Ако настъпи ден
да изчезне земният ни дом,
ще те отведа в просторите
сред блясъка на огнени комети.
Ако настъпи ден
да не можем да сме заедно,
знай, че отново ще се случи
да се срещнем на други планети.