автор: ivliter

Дъждът със сребърните си игли бродира днес пейзажа. И се опитва да рисува моята мечта. Но представата му за нея е съвсем различна и неприемлива за мене. Нещо повече – през топлите вадички от дъжда по стъклото на моя прозорец, аз виждам душата си разпъната на заловените за облаците покривни антени. Вятърът шиба безмилостно с кикот в нея и заплашително я люлее.
С дъжда пада и дъжд от листа. Високият кавак срещу прозореца ми, като митичния Атлас, сякаш повдига с дебелите си силни клони тежките покриви на къщите, за да може земята да диша в дъжда под тях. Листата, понесени от вятъра, кръжат в небето – едно раздърпано цветно перде от листа, през което прозира ликът на идващия с тежки стъпки нов сезон. Комините, строги разбивачи на вятъра, още мълчат, но скоро ще чуем и видим как разговарят с небето с езика на струйките дим.
Ято врабци, настръхнали, мокри, подскача край тях. Храбрите малки птички крият под керемидите своите топли все още сънища – навярно сънуват слънца.
В стаята е сухо и тихо – дочувам само плющенето на дъжда и водосточния глас на улиците. Прозорецът ми е моето покривно око от което виждам черните никнещи гъби на чадърите на минувачите. Паркираните автомобили не са ли облите камъни, лежащи на речното дъно?
Мокрите хлъзгави покриви в дъжда са отнели волността на небето. Но няма как, те няма как да отнемат волността на душата и да убият копнежа й по светлината, защото след дъжда, тя знае че ще дойде големият ден на златната слънчева радост.