Вятърът духа сякаш изпуснал е
сила,събрал с векове.
Огъва душите ни-вейки оголени,
отнася ги неизвестно къде.
Сетивата забулени с мрежи разкъсани
търсят светлик към деня.
Но болката бърза е,тя ги жигосва
като зъл демон във вудо-игра.
С отличителни знаци тръгват тогава
хиляди наранени сърца.
И търсят в дърветата с воя на вятъра
следи и място за нови гнезда.
И като птици безкрили заклещени в клоните,
останали без дом и храна,
човешките сенки подобно но сенници
се носят без посока в света.
А вятърът брули ги с ярост жестока-
от тях намотава кълба,
които изпраща в забвение вечно...
Нали човешките сенки нямат душа!