автор: Ms_Mystery

Красивите, пъстри очи на един млад човек следяха множеството хора, събрали се пред кино "Магия". Те излъчваха неприязън, умора, отегчение. Той беше спокоен - все едно, че нищо не се случваше. Стройната му фигура излъчваше увереност, строгост. Тя креше в себе си красота, изящество, финес. Но какво се криеше в душата му - никой не знаеше...
Искрен Делев се отдалечи от прозореца и се загледа в заложниците си. Какво му бяха виновни тези невинни хора? Той беше сърдит на света, но вината бе единствено в самия него. Той бе избрал пътя на несигурността, на беззаконието. Неговата мечта беше да живее на ръба и го правеше - без да се съобразява с нищо и никого. Просто решаваше, че така иска и го правеше - като детска игра. Играеше си с хората, с душите, с чувствата им. Играеше си със себе си. И това му харесваше. Той бе човек, който знаеше как да сбъдва мечтите си.
Погледна за миг и съратниците си, за да бъде сигурен, че следват инструкциите му. После отново бавно се приближи до прозореца. Започна да харесва суетнята навън. Изведнъж, за миг, в очите му проблесна искра. Нещо трепна дълбоко в него и той се загледа още по-задълбочено. Този път с решителност и бързина Делев заповяда, без да отмества погледа си от прозореца:
- Искам да кажете, че имам нови искания. Но ще бъдат споделени единствено пред човек от медиите. Искам при мен да дойде журналист. Който има кураж, до 5 минути да бъде пред мен...
Съратниците му се спогледаха. Това беше най-нелогичната заповед, която получаваха от него. Може би искаше да спечели време или търсеше повече публичност. Но това бе риск. Безразсъден риск - полицията и специалните части го дебнеха изкъсо. Те чакаха само да сгреши и щяха да бъдат безмилостни. Познаваха Делев добре, знаеха всичко за нелегалните му сделки, но той всеки път ги надхитряваше. Този път обаче ги изуми - той живееше извън закона, но никога не бе отнемал човешки живот, нито пък бе заплашвал някого. Играше сам за себе си, но не убиваше. Това бе правило номер едно за него. А какво бе намислил сега?
Никой не посмя да противоречи и след пет минути пред него се появи доброволецът. За учудване на всички това бе жена. Една млада журналистка веднага бе вдигнала ръка с желанието да бъде заведена при Искрен Делев, за да чуе исканията му. Това беше Елисавета Николова...

* * *

След като бе изпълнена и втората нелогична заповед, а именно разговорът с журналистката да бъде воден насаме, Делев затвори вратата на малкото помещение, което ги откъсно от всички. Сега бе сам с нея. Погледите им се срещнаха, но царуваше мълчание. Той го наруши:
- Знаех, че ще дойдеш ти. Това бе първата ми мисъл, когато те видях. За това си тук. За да ме видиш, нали?
- Не. - отвърна тя, без да трепне, без да се страхува - Тук съм, за да се опитам да те спася, ако все още мога. Трябваше да дойда - някой трябва да те вразуми...
- Брей, брей! - засмя се цинично той - Нямам нужда от съжаление. Нито от помощ. Коя си ти, за да се месиш в живота ми? С какво право казваш, чи имам нужда от спасение! Нима не ме одобряваш! Нима не ме познаваш! Нали ме обичаше - защо ме предаде, мила?
- Не те предадох! Никога не съм го правила. Просто те оставих да вървиш по пътя си. Без да ти преча, без да се съобразяваш с мен. Но какво направи ти - в какво се превърна? Кажи? Нима това е човекът, когото обичах?
- Да. Нима не ме харесваше точно, защото съм различен, защото искам да бъда себе си, да не бъда просто като другите. Защото исках да живея с тръпка, да живея както пожелая. Аз не съм се променил. Но ти се промени. Ти не си момичето, което знаеше какво се крие в душата ми. Ти не си момичето, което ме изслушваше. Ти се уплаши да бъдеш с мен и стана част от онзи изкуствен свят. Спря да слушаш сърцето си. И сега какво съм за теб? Престъпник? Отрепка?
Той започна да вика и бавно се приближаваше към нея, като я гледаше право в очите, без дори за секунда да отмести погледа си от тези очи - очите, които бе обичал, в които виждаше любов. Очите, които обичаше...
- Не знам какво си. Не знам дори какво чувствам в този момент...Но, да - уплаших се. Уплаших се, но не за себе си. Ти няма да разбереш...
Той се отдръпна назад - бягаше от нещо. Замълча, а после тихо промълви:
- Знам. Знам повече, отколкото си мислиш. Катрин, нали?
- Не намесвай дъщеря ми - извика тя уплашено.
Той я хвана силно за ръката и тихо изрече:
- Знаеш, че тя е и моя дъщеря!
- Ти си знаел...- прошепна тя тихо. Той я пусна и се облегна безпомощно на стената.
- Да, винаги съм го знаел. Но така и не разбрах защо не ми каза. Защо не се осмели да бъдеш с мен, да ми позволиш да имам дъщеря. Защо ми я отне - защо се омъжи за онзи адвокат? Нима той я обича повече? Нима мислеше, че няма да я обичам, че няма да бъда с нея, когато има нужда от мен? Нима те беше срам от мен? Защо го направи, Елисавета? Защо се отдръпна от мен, когато можеше да бъдеш с мен, да бъдем щастливи всички заедно? Какво ти костваше да ми повярваш отново? Защо послуша хората? Защо ме предаде? Защо?
- Аз бих рискувала живота си за теб, - просълзи се тя - но в твоите мечти нямаше място за едно невинно същество. Не можех да си позволя да рискувам нейния живот и да й дам несигурност, докато ти се луташ, търсейки себе си! Обичта не е достатъчна в този случай, не разбираш ли?
- Не, не разбирам - продължи той, все така бавно, тихо, безпомощно - Любовта е всичко - това е достатъчно. Материалното няма значение. Не можеш да ме разбереш...И вече е късно. Ти ми отне всичко, което можеше. Отне ми шанса да бъда щастлив. Погуби ме, а сега искаш да ме спасиш. Късно е вече.
- Не, - извика решително тя и го хвана нежно за ръката- не е късно. Има начин. Пусни хората. Предай се и после всичко ще се оправи. После ще бъдем заедно!
- Ти полудя ли? Знаеш, че никога повече няма да бъдем заедно. Живеем в различни светове. По различен начин. А и моята съдба е друга. Като се предам - това е краят за мен. Но може би, права си! Така трябва да свърши всичко!
Той стана, а очите му бяха насълзени. Каза:
- Ти знаеш още нещо - никога не бих посегнал на някого. Аз не съм убиец и никога няма да бъда. Просто вече се уморих да живея така - без теб и Катрин. Но никога не бих си позволил до наруша спокойствието ви. Изиграх този театър, защото знаех, че ще дойдеш. Знаех, че не си ме забравила. И исках само да ти кажа нещо. Благодаря ти, че повярва в мен някога - че ме обичаше такъв, какъвто съм. Благодаря ти, че ме научи да обичам и че ми показа, че поне един човек на този свят може да мисли със сърцето си. Ти си единствената, която ме обичаше истински...
Той се наведе и целуна нежно ръката й. Кой би повярвал, че това бе самият Искрен Делев. Той бе друг човек сега - той се изповядваше пред жената, която бе обичал цял живот. Тя не можа да каже нищо. Тихо заплака, но не каза нищо. След секунди той се промени отново - пак стана железен и безкомпромисен. Трябваше да действа. Бе изпълнил и последното си желание...

* * *

Новините предаваха на живо какво се случваше пред кино "Магия". Искрен Делев бе пуснал заложнеците си и се готвеше да излезе от киното и да се предаде. С него все още беше журналистката Елисавета Николова.
Двамата излезнаха от киното. Той бе прилепил пистолет до гърба й и заплашваше, че ще я убие. Коравият престъпник искаше да му дадат възможност да се измъкне. Всички тръпнеха от ужас.
- Предай се, моля те - говореше му тихо тя. По лицето й се четеше молба, но не и уплаха. - Какво си намислил?
- Искам да кажеш някой ден на Катрин, че съм я обичал, макар и никога да не ме е познавала. Кажи й, че предпочетох да умра, вместо да й причиня болка. Както и на теб...
- Какво? - извика тя, опитвайки се да вземе пистолета - Не, няма да го направиш! Недей!
Без да съзнава какво прави, Елисавета напипа спусъка и го натисна. Чу се изстрел, след което тя се свлече безпомощно в ръцете му, шептяйки - "Няма да позволя да те загубя отново. Обичам те." В този миг издъхна. В очите му се прочете ужас, но нямаше време да извика името й дори - куршуми засвистяха към него и той падна мъртъв до своята любима. Никой не разбра, че тя бе тази, която избра смъртта.

* * *
Катрин продължаваше да свири тъжната песен. Това беше любимата песен на Искрен Делев - нежна балада, носеща името "Раят на любовта" ...


24.09.2004 г.