автор: ivliter

      Оттук започва планината. Извикаш ли, гласът ти ще отскочи от облите била на хълмовете и ще се завърти, земята цяла ще обходи, и чак до слънцето ще се издигне.
      Извикаш ли, ще гръмне ехото и в жълтооранжева вихрушка от шума есенна ще се превърне твоят глас; в игрив поток бъбрив, във вятър, който оцветява папратите; в пътека издълбана от копитца на сърни и в стройни буки уловени за ръце, които се изкачват към небето, сред мириса на мащерката.
      Какво сме ние, поелите нагоре, с приведените рамене от тежестта на пълни раници на там където тежкокрилите орли изписват силуетите си в облаците, сред празника на висините? Един тревожен щрих от четката незрима на Създателя; най-кратък лъх природен, прашинка малка, в духалото на вятъра; поръсен прах от времето в браздата на живота.
      Оттук започва неутолимата ни жажда за светлината и копнежът ни по красотата, която ще поемем и заплатим със сетната си стъпка. Вървим нагоре запъхтени и онемели от възторг по тънкия контур на върховете, с които времето пейзажа си рисува. А горе ни обхваща невероятното усещане, че разтопено слънце се излива по раменете ни, злати лицата и усмивките ни.
      Тук, на челото на върха се свършват багрите, за да започне музиката на небето.