автор: Ms_Mystery

И момиченцето свиреше на пианото онази песен - тъжната. Песента, изпълнена с много емоция и много болка. Песента, която майка й свиреше всеки ден, когато бе сама. Или поне - когато мислеше, че е сама. Но тя никога не бе сама.
Малката й дъщеря я гледаше всеки път, скрела се зад вратата на спалнята си. Вместо да спи и да сънува нещо детско, невинно, красиво - тя слушаше как майка й свири, притворила очите си, с мисли и душа, вперени някъде другаде, в едно далечно място, в място, забравено от времето, но не и от нея. Сърцето на младата жена прегръщаше всеки стон от тази тъжна песен. Сълзи навлажняваха очите й. Цялата й същност бе подвластна на един спомен - споменът за един мъж, на който бе подарила цялата си любов. Мъжът, който бе белязал живота й завинаги...
Момиченцето бе погълнало всяко трепване на майчината ръка, всяка емоция, всеки жест и сега то свиреше тази тъжна песен. Свиреше я по същия пламенен начин. Със същата ожесточеност, с емоция, която усещаше със сърцето и душата си. В тази песен имаше нещо мистично и обсебващо. Нещо драматично и болезнено.
Детето, също като майка си, мислеше, че е само в този момент на себеотдаване. Но не - и то като майка си не беше само. През леко открехнатата врата се забелязваше силует на мъж. Мъж, който плачеше със сълзи на дете от болка, защото знаеше историята на тази песен. Знаеше, че тази песен бе смисълът на живота на съпругата му...И знаеше, че краят на тази песен ще остави отпечатък върху малкото момиче - когато я привършеше, той трябваше да влезе в стаята и да му съобщи, че майка му е заминала далеч - горе на небето, в рая и не ще се върне никога. Преди минути бе съобщено по телевизията в извънреден репортаж, че известната журналистка Елисавета Николова бе убита пред кино "Магия", след като прекара 20 часа като заложница на един от най-големите босове на подземния свят - Искрен Делев.

* * *

Преди 24 часа Елисавета прекарваше поредния си динамичен ден в радиото. Енергична и усмихната тя обикаляше от стая в стая с планове, интервюта, статии. Подготвяше нова програма и времето я притискаше. Както винаги, тя искаше да бъде безупречна. Изпипваше всеки детайл, всяка подробност с педантичността на професионалист, отдал живота си на кариерата. А в усмивката й имаше нещо изкуствено, ежедневно и отегчено. Но тя продължаваше напред - както винаги досега и се бе научила да прикрива всяка своя емоция зад маската на небрежната усмивка.
Точно тогава дойде извънредната новина, че Искрен Делев, когото всички познаваха като един от най-ловките мафиоти, бе окупирал кино "Магия" със заплахата, че ако до 48 часа не бъдат удовлетворени исканията му за хеликоптер и пари в брой, ще убие тридесетте човека, който по зла случайност са се оказали в киното в онзи момент.
Искрен Делев - това име остави младата журналистка безмълвна. Тя пребледня и тихо излипа. Това име извикваше в съзнанито й образа на младеж, който бе част от живота й преди години. Голяма и значителна част. Тя си спомни пъстрите очи на един млад човек, в който винаги се четеше дързост, хъс, пренебрежение към всичко просто и обикновено. Тя си спомни гласът му, който винаги й бе вдъхвал сигурност, спокойствие; глас, от който струеше увереност и безкомпромисност. Тя обичаше някога този борбен младеж, който имаше мечти да държи света в ръцете си и да бъде единствен господар на съдбата си. Но да обичаш такъв човек беше пагубно, вечно, болезнено. Той бе си тръгнал от живота й, точно когато тя бе имала нужда от него. А тя го бе оставила да си тръгне без да промълви и един упрек към него, без да се опита да го задържи. Защото тя знаеше, че той не можеше да обича по този всеприет начин. Той обичаше по свой начин - без да го показва, без да тръпне, без да копнее. Той просто обичаше.
Някой трябваше да отиде пред киното да отрази събитието. И този някой беше Елисавета. Тя веднага изяви желание да поеме извънредната задача. "Какъв работохолик" - мислеха си колегите й. Но какво в действителност се криеше зад този ентусиазъм? Работата и репортажът бяха последните мисли, които преминаха през главата на младата жена. За първи път от 10 години тя не мислеше за работа. За първи път от 10 години тя усети онова чувство на безпокойство и напрегнатост, което почти бе забравила - или по-скоро - притъпила. Тя копнееше да стигне по-бързо до фаталното място. Тя изпитваше нужда да отиде там и да го види отново. Тя трябваше да го вразуми, да му помогне...Но как? Сега той бе престъпник, той бе осъден...Само чудо можеше да го спаси. Да го спаси от самия него...

/следва продължение/