автор: sia

Днес ми дадоха книга.
В нея пише за баща ми, нарича се
„Български свещеници – мъченици и изповедници
за вярата от най ново време”.
Тате е знаел, но не ми е казал…
Особено е чувството да видиш баща си през погледа
на другите. И да познаеш нещо, което не си знаел…
Знаех повечето от написаното за него.
Неговата част се казва – „Изповедническият подвиг
на отец Георги от Ветрен”.
Не се изненадах и че автора пише, че: „В разговор с него
мислите се успокояват, а земното и временното, с което е
свързан всеки човек, избледнява.”
Знаех и че има изключително благ глас, „музикална дарба и
отлично владеене на църковното пеене.”
Не знаех, че обичал да казва, че „…когато човек общува
с Бога в молитва, не бива да вика. Така твърдял не за оправдае
своя по природа тих глас, а да възпитава в богомолците
вглъбяване в молитвата.” Но всъщност го зная…
И да – имаше вид на аскет и лицето му излъчваше топло
сияние.
После пишат за изпитанията му по време на
колективизацията, когато бил певец в църквата.
Прибрали го с двамата свещеници тогава.
„Изтезанието било унизително и жестоко”.
Никога не ни го е казвал – когато казвам ни,
имам предвид моята еднояйчна близначка.
В смисъл не е казвал точно тези думи –
унизително и жестоко, както го е казал на автора,
който се е срещнал с него, преди да пише.

Помня, че бяхме, не съм сигурна, но вероятно
към 13-14 годишни, бяхме солистки на селския хор
и пеехме вдъхновено както „Имала майка едно ми чедо…”
така и съветски песни, четяхме за отряда „Антон Иванов”,
носехме онези връзки и вярвахме в Георги Димитров…
Тана ми напомни преди време, било вечер, ние сме четели нещо
за това как хората отивали с песни в ТКЗС-то и майка ми избухнала,
както си плетяла – ха, питайте баща ви как отиде.
Спомних си - бяхме изумени от реакцията й.
А те просто са изчаквали времето, в което да ни кажат
за себе си, за вярата, за комунизма, за „другарите”.
Защото сме били деца и е било опасно…
Разказа ни как са ги били – защото не искали
с дядо да се колективизират.
А той стоеше кротко – така беше.
Дълга, отделна тема, която ме кара и сега да настръхвам…

Това, което ме изненада в книгата е, че „От всичко най-много
обича монашеството, като дете се радва на всеки монах и монахиня.
В техния живот вижда своите най-смели духовни мечти…”
И още – „Пред тях стои като виновен и недостоен”.
Авторът продължава, че „А пред тях той е постигнал
най-високите монашески добродетели. Пред него монахът
може да види своето недостойнство…”
Това в памет на баща ми.

Но наистина не знаех, че това е била мечтата му.
А би трябвало. Той живееше като монах, само дето не беше.
Имаше жена и деца.
И имаше мечта – разбрах я едва като бях голяма –
мечтаел поне едно от децата му да е духовник.
И много се надявал, че поне аз ще стана монахиня.
Затова живеехме всяко лято в манастира…
Помня, че аз продължих, след като сестра ми
взе да ходи по-рядко. Помня че с татко си пишехме писма –
как бих могла да зная тогава колко е важно да ги пазя –
била съм млада…
Бях смаяна, въпреки всичко, когато един ден ми каза,
че много искал да станем монахини.
Никога не са ни го казвали. Той само копнеел да
изберем този път. Или поне аз…
Защото искрено вярвал, че това е пътя на Спасението…
Помня, че веднъж му писах, вероятно тогава
ми е говорил за това - че не бива да се терзае,
защото – Спасението е лично дело, нали!
Че той беше изненадан… и смирен.

Там, в книгата свършват така –
„Бог крепи света на такива като него!”

Днес прочетох, че една, по моя преценка,
изключително талантлива и добра личност,
намира, че аз съм като „…гръмоотвод, който е поел
мълниите, за да сведе света до нещо обозримо,
понятно и… вълнуващо. Ако не си ти, тази енергия
може да ни убие.”
Днес чета и за баща ми.
Как бих могла да й кажа – аз нищо това не съм:
гневна съм твърде често, наливам се с водка и още, пуша
отвратително много, псувам, дори лъжа понякога,
понякога мисля за мъже, за които не трябва
и въобще – няма да спася света, няма.

Хах – една от големите ми добродетели и недостатъци
вероятно - не понасям да разочаровам тези,
на които държа.

Суета...