автор: heel

Джон Стефанович помагаше на Норма при пазаруването, с други думи казано, носеше торбите. Притесняваха го някои неща, но не смееше да пита. В крайна сметка обаче се престраши и зададе въпросите си.
– Норма, госпожа Тенди е претърпяла някакъв инцидент, нали?
Широка усмивка разцепи лицето на Норма, която наклони главата си на една страна.
– Тя прилича ли ти на човек, който не е претърпял инцидент?
Медицинската сестра помълча известно време, после каза:
– Било е автомобилна катастрофа.
– Съпругът й… какво стана с него?
– Предполагаш, че са били заедно… – каза тя и повдигна леко вежди. – … и не бъркаш.
– Той загина ли?
– Не, възстанови се изненадващо бързо.
– Не съм го виждал да идва тук.
– Вече не я посещава – каза Норма и усмивката й повехна за момент.
– Защо?
– Защото тя вече не става за чукане.
– Изключително деликатно се изразяваш, Норма.
– Чух го с ушите си да казва това – обясни спокойно тя, после, ухилена до уши, добави: – Е, задоволи ли си любопитството?
Джон й намигна и кимна.
Докато караше към къщата, се осмели да й зададе още един въпрос.
– От кога е прикована към онова легло?
– Има няма три месеца вече.
– Леле. Надявам се скоро да се оправи.
– Нищо не се знае все още.
– Какъв е проблемът?
– Стига сме говорили за нея, Джони.

***
– Трябва веднага да отида при майка си – каза Норма. – Тя ми се обади преди малко и каза, че е болна. – Би ли наглеждал госпожа Тенди известно време?
– Добре – каза Джон.
– Ще гледам да се върна възможно най-скоро.
– Няма проблеми.
Той тръгна след сестрата, незнайно защо се чувстваше нервен и напрегнат. Норма го въведе в нейната стая, след това се обърна и излезе.
Госпожа Тенди не изглеждаше много по-различно в сравнение с предния път, когато я бе посетил. Обездвижено тяло, провесено на сложна система от въжета, метални пръчки и тежести; гола плът, видима тук – там. Единствената разлика се състоеше в това, че гипсираното й ляво стъпало беше преместено леко надолу.
Джон погледна огледалото, поставено пред лицето й, и видя, че очите й са затворени. Лявата й ръка висеше отпуснато надолу. Застинали неподвижно, пръстите й почти докосваха пода. Тя очевидно спеше.
Джон седна внимателно на стола, надявайки се, че той няма да изскърца. Никакъв шум не се чу. Опита се да насочи обърканите си мисли, които бяха все свързани с ранената жена, в други посоки. Не успя. Не можеше да спре да мисли за нея. Изпитваше някакво странно неудобство от факта, че я наблюдава, докато спи. Сякаш се натрапваше в нещо много лично.
Дясното й стъпало беше малко и някак си …пухкаво, сякаш в него нямаше кости. Кожата на табана й беше розова, без никакви видими недостатъци, направо съвършена. За разлика от нея гипсът, покриващ крака й от глезена нагоре, беше същинско бяло чудовище. Отливката следваше контурите на дясната част на задника й, след това се извиваше надолу към кръста й. От мястото, на което бе седнал, Джон виждаше цепката между двете полукълба на дупето й и меката подплата, покриваща ръба на тази част от отливката, която обгръщаше тънката й талия.
– Какво правиш тук? – попита госпожа Тенди с натежал от съня глас.
Джон усети как по бузите му избива червенина и сведе глава към пода, за да избегне зелените й очи.
– Норма каза, че майка й е болна. Помоли ме да те наглеждам известно време.
– Тя кога си тръгна?
– Преди около половин час.
Тя се прозина с мъка, заради устройството, придържащо врата й, след това примигна замислено.
– Джон, ще ме повозиш ли?
– Сега?
– Сега.
– Но в твоето състояние…
– Добре съм. Няма да има абсолютно никакъв проблем. Повярвай ми. Трябва да развиеш няколко винтчета и да ми помогнеш да се изправя. Разбира се, няма да мога да ходя, но не съм тежка, дори гипсирана по този начин…
– Аби, трябва да поговориш със сестрата по този въпрос.
– Моооля теее! Ще ти платя колкото искаш.
– Не, Аби – каза Джон, после стана и отиде до прозореца.
Тя замлъкна и започна нервно да прокарва пръсти през косата си. След това заплака жално.
– Аби, моля те, недей!
Джон коленичи пред нея и стисна внимателно ръката й. Насълзените й очи го гледаха с невинен поглед. Той вдиша уханието на кожата й – свежо и приятно, омайващо.
– Прав си за жалост – каза тя и сви пръсти в отговор на ръкостискането му.
На Джон Стефанович му се зави леко свят от облекчение.