автор: ivliter

Днес дадоха заплатите и хората са радостни. Макар за ден лицата им са озарени от доволство. След работа ще влезем вкъщи с пълни чанти и почерпени. Ще бъдат сметките за ток, за парното, за телефон, платени и ще опитаме да заделим една банкнота за мечтата си.
Така животът преминава – на път към някоя мечта. И колкото вървим към нея, комай тя все по-далечна става. Все има нуждата да се пести за нещо много важно. Но надали ще можем със спестеното усмивка да си купим, поглед мил, алея, пролетна трева и цъфнали цветя из нея, един далечен изгрев, самотен залез над сведения покрив на мечтата. Ще можем ли да купим в часа на тежка скука, звъна на телефона; забързаните стъпки на жена чиито токчета да спрат до нашата врата, летеж и глас на птица пееща единствено за нас? Ще можем ли? Ще можем ли, когато океанът тих на сънната забрава, с вълните си разпенени, докосне върховете на обувките ни и отмие следите ни оставени по пясъка златист, да кажем, че сме били щастливи? Или ще се окаже, че със спестените пари, спестили сме възможността да сме щастливи?