автор: zaltia

От два месеца работехме заедно – на площадката в ново строящият се завод за арматурно желязо в град Казабланка. Бяхме трима българи и се занимавахме с електро-монтажната част. Работехме и живеехме с екип от дванадесет турци- монтажници, стругари и заварчици. Помагаха ни десетина мароканци- работещи, бих казал за хляба. Един от тях беше Самир.

Той работеше като заварчик- помощни заварки, макар че по нищо не отстъпваше на турските колеги. Работеше много точно, прецизно и доста по- старателно от другите. Това разбира се правеше впечатление, и не след дълго го прикрепиха към основният екип, и му удвоиха смешно малката до тогава надница. Не знам защо, но се хранехме отделно. (основният екип, от арабският– т. нареченият помощен). Чаят също пиехме разделени, но задължително по шест пъти на ден. Готвачът, естествено арабин на име Аббас беше огромен и тромав като слон, готвеше - бих казал зле, но приготвяше чудесно турски, и арабски чай. Аз предпочитах турският, не че арабският беше лош, но се приготвяше заедно със захарта, и ми беше много сладък. В началото сядах до турските колеги (по нататък, ще ги наричам просто приятели). Отделих се от тях, защото те пушеха здраво, а аз не пуша, и започнах да сядам при мароканските момчета. Хрумна ми, че мога да науча и малко арабски думи покрай чая. И така, посочвах им предмета, а Самир ми казваше как е на арабски и на френски.Там, френският продължава да се изучава в училищата и на практика се говорят и двата езика.
После аз повтарях думата- естествено не както трябва, а той усмихнато ме поправяше. Не след дълго обаче, започна да се отделя настрани, а на въпросите ми отговаряше просто, че има проблеми. Работеше все така добре и често го виках за разни заварки, но усмивката изчезна от мургавото му лице. Един ден, точно преди чая в десет, не го открих. Сетих се къде обичаше да остава сам и разбира се, го намерих там. Беше седнал върху един счупен палет и тихо плачеше.
Като ме видя, притеснено се надигна, опита се да скрие сълзите си, даже и да се усмихне. Не се получи, а сълзите му продължаваха да извират от тъжните му очи. Прегърнах го приятелски и доколкото можах го попитах– какво става. Той, плачейки, най- после ми сподели проблема си. Оказа се, че от месец едно от дечицата му, (той имаше три) най-голямото– имало проблеми със сърцето. Налагала се спешна операция. В момента, в клиниката имало френски екип специалисти готови да помогнат оперирайки безплатно, но трябвали 14000 дирхама* около /1800 долара/ за техническото подсигуряване на операцията. Той, разбира се, ги нямаше. Нямаше и откъде да ги вземе.Обясних му по- скоро на български и със жестове, че ще ги съберем и тръгнахме да изпием задължителният чай. Уточних се с другите двама българи да дадем триста долара, като се надявах турските колеги да дадат петстотин, а другите хиляда да ги осигуря от шефовете. Бързо се разбрахме- още докато пиехме чая, а арабският шеф обеща да подсигури с пари и рехабилитацията на малкия Шади- така се казваше момченцето.На другият ден, по време на обяда, разбрахме че всичко е уредено, и операцията ще се извърши още на следващият ден. По време на следобедният чай Самир ме дръпна настрана обяснявайки ми че тръгва към клиниката, и че няма да спре да се моли на Аллах, докато френският лекар не каже, че всичко е наред. След това ме прегърна (в Турция и в Арабските страни м/у приятели е задължително) и започна най настоятелно да ме моли, като се приберем – вечерта и на другата сутрин, и аз да се моля на моят Бог, за спасението на Шади. Бях толкова изумен от молбата му, че просто мълчах и го гледах. Той явно помисли, че не съм го разбрал и започна наново да ми обяснява молбата си. Аз приятелски го прегърнах и кимайки с глава онова- ДА, което важеше и в Мароко, му обещах, че ще го направя. Самир ми благодари, стисна силно ръката ми и тръгна към съблекалните. Късно вечерта излязох на терасата. Погледнах Африканското небе и дълго се молих. На другият ден, работата си вървеше, но мислите ми отлитаха все към клиниката. Мина чаят в десет. Мина и обядът. Не знаехме какво се случва с детето. Към два и нещо, подскачайки като дете, при нас направо влетя Хаяти (арабският техник), а това което чухме, беше – OK.OK OK... От клиниката преди малко звъннал Самир, съобщавайки, че операцията е успешна и Шади е добре. Зарязахме всичко и тръгнахме към другият край на завода, където се хранехме и пиехме чай, без да чакаме да стане три часа. Там, вече бяха всички - пушеха и оживено коментираха радостната новина. Аббас, шумно пухтеше и обикаляше около чайниците- не знаеше, че днес почивката ще е по рано.
А малко преди да си тръгнем, в участъка в който работехме, дойде Самир. В уморените му от безкрайните молитви очи, проблясваше радостта. Видях и голямата бащина обич- същата, каквато носеха и моите очи. Прегърнахме се и заплакахме.... От радост! Самир запали цигара (беше пропушил) и започна да ми обяснява нещо. Първоначално разбрах, че иска довечера пак да се моля на моят Бог. Не след дълго обаче, разбрах, че този път иска, да Му благодаря за помощта, а той – Самир, като мой истински приятел, ще включва вече мен и семейството ми в молитвите си. Аз, кимайки му обещах и разбира се – късно вечерта, пак там... на терасата, дълго гледах звездите .
И сега, понякога, поглеждайки към небето, се сещам за онова Мароканско момченце– Шади (надявам се да е добре) и баща му- моят приятел Самир.

*Марокански дирхами /MAD/- националната валута на Мароко
8 дирхама се разменят за 1$