автор: gfstoilov

Змията гледаше към приближаващата се фигура. Не знаеше каква е, защото бе още млада твар на тази земя и все още не разпознаваше всички, но определи, че е много по-голяма от нея.
Не изпита притеснение, защото нямаше страх от никого. Създателя ѝ бе оставил повелята, че тя е най-силна на света. Тази и другата, че всички ги е страх от плъзгащата се в ниското змия. В мислите ѝ това бяха двата основни закона за нейното съществуване.
Тя се препичаше на слънце, навила тялото си на плоския камък и дебнеше за всеки случай, ако се появеше някой плъх или жаба, с които да нахрани тялото си. Живееше сама с пустинята и въпреки младостта си бе убила със страст множество дишащи под небето. Нямаше представа за времето, нито го делеше на часове, но знаеше, че сега е момента, когато слънцнето е най-топло и затова даваше възможност на лъчите му да се опитат да стоплят студената кръв, циркулираща из ледниците на вените ѝ. И точно в този любим змийски миг, се появи непознатата фигура.
Вървеше бавно, задиряше стъпки в пясъка и образуваше прачни облаци. Змията плъзна раздвоен език и потърси заплаха във въздуха. Но приближаващата излъчваше нещо различно, което тя в краткия си живот не бе срещала. В мислите ѝ се прокрадна общото определение „чувства“, оприличавайки ги с нейната страст да убива. Макар вкусът на тези чувства бе като букета напоен с болка, каквато познаваше, защото бе причинявала на своите жертви такава; с мъка, каквато бе улавяла в последния блясък на умиращите вече очи; и най-вече, с желанието да се намери онова място, което прибираше душите на всички станали жертви.
Змията изцъкли студените си очи към спрялата до извора фигура. Съвесем недоловимо крайчето на опашката ѝ трепна в готовност за скок. Но дошлата, защото беше дъщеря на човешкия род, дори не я забеляза. Ръцете ѝ се потопиха в спокойните води и загребаха от тях шепа вода. Жената надникна в тях и видя отражението си.
Някога беше красива, сега на бялото ѝ лице нямаше и капчица желание за живот. Вместо очи зееха две черни бездни, погълващи с безразличие всеки отминаващ момент. Ръцете ѝ потрепериха и отражението за сгърчи така, както болката набраздяваше мислите ѝ. Огледа се и плъзна жадуващ поглед през равната пустиня. Искаше да отиде навътре в морето от дюни и да отдаде тялото си на пясъците.
Жаждата диво крещеше, заплашвайки с болка жената, но тя с тъжна усмивка отстояваше и все така държеше шепата изворна вода. Оазиса грееше от светлината, която небето му пращаше. Милиардите кристални фенери на пустинята я отразяваха и заслепяваха в миражи мислите на всеки един, посмял да поеме в този час на път. Но всичката тази светлина се оказа безсилна пред мрака, който се бе настанил в нейните очи. За нея нямаше никакви надежди-видения, затова виждаше в контурите на хоризонта единствено своята жадувана смърт.
Влечугото се размърда и привлече вниманието на жената. Двете се гледаха няколко мига, продължили сякаш безкрайност, размениха няколко мисли и жената доволо се усмихна на приетото предложение. Тя приближи до камъка, коленичи пред него и поднесе шепата вода към напуканите като пясъчници свои пресъхнали устни.
Змията не чака още веднъж да бъде помолена. Стръвно заби своите зъби и освободи смъртоносната си сила в белите ръце на непознатата. След това се хвърли назад и се скри между камънаците.
Жената усети жилването от ухапването и недоизпила водата я остави да се разлее върху гърдите ѝ. Усети как се плъзнаха пръстите на отровата във вените си и гнилата ѝ жлъч започва да действа. Сърцето, което я караше толкова много да страда, нададе вой от ужас, когато разбра, че ударите му са вече преброени.
Тя го попита дали сега е доволно, когато и него вече го боли и закрачи към пустинята, която я пое в нежна прегръдка, след като мускулите отказаха да движат тялото.
Умиращата сви пръсти, все още мокри, и загрепа шепи с пясък. Мислите ѝ изпратиха благодарност към наблюдаващата от прикритието си змия, после се отпусна с насладата на излекуван от тежка болест човек. Всички грижи ще са без значение за нея, нямаше да търпи болката на този отритнал я свят. Затова и когато смъртта я докосна, жената си позволи да се прости с живота с една последна своя усмивка.
А след това очите ѝ се затвориха завинаги.
Змията бавно изпълзя и отново се настани под огъня на лъчите. Изворът сякаш изплака, докосвайки напечените камъни и водата въздъхна от жалост. Змията дълго гледа към купчината плът, която слънцето вече изгаряше и се опитваше да разбере защо ѝ бе отправена тази молба от жената.
Но тя беше още млада и затова не разбра как въпреки повелите ѝ да бяха да дарява единствено смърт, се оказа, че с отровата си е помогнала на непознатата да бъде по-жива от всякога.