автор: ivliter

Те са разцъфналите храсти край алеята на сивите ни делници. Към тях сме често безхаберни, макар да впръскват най-хубавия аромат на дните по износените дрехи – оставяме ги като прочетен вестник или използвана салфетка от неприбраната ни маса.
Хубавият миг – разменната монета, с която плащаме за нашите болки и радости; нашият вик в лицето на живота, безгласният ни плач от ударите нанесени ни под пояса.
Хубавият миг носи ключа от вратата на нашето щастие окачен на врата си върху тънкото синджирче на часовете. Той е този, който ни учи да се усмихваме на кацналата върху цвете пеперуда, на капката роса върху листенцето на розата, на вятъра, който раздухва големите облачни балони в небето, на казаната на място блага дума и на какво ли не още.
Нека се научим да носим тази усмивка, подарена ни от хубавия миг, като цвете на ревера, за да бъдем и ние самите по-хубави и по-добри.